Джоан Рос - В клопка

— Мисля, че успяхме — обади се Ноа.

— Разбира се — съгласи се Сара безгрижно. — Това е моя собствена система. Никога не се случва да не успее. — Включи фритюрника и го напълни с олио. — Ако баща ти не е мошеник, какво тогава прави?

— Той е банкер. — Докато Ноа режеше картофите с бързи, сръчни движения, стоманеното острие на ножа проблясваше. — Всички мъже в моето семейство са били банкери: баща ми, дядо ми, прадядо ми, докъдето се помни… Освен чичо ми Дейвид — добави той след малко мислене. — Както и да е, татко винаги се е ядосвал, че не се включих в семейния бизнес.

Сара го гледаше, запленена от сръчността му. Дали някога бе изпробвал такова оръжие върху нещо друго, освен картоф — например върху човек? Реши, че не иска да знае и отново насочи вниманието си към темата.

— Баща ти сигурно се радва, че не си в бизнеса. Не мога да си представя как би устоял на всичките тези пари.

Ноа изглеждаше искрено оскърбен.

— Наистина ли ме виждаш да обирам банка? Обиждаш ме, Сара. Дълбоко.

Всъщност на Сара й бе също толкова трудно да мисли за него и като за крадец на бижута. Но той си беше точно такъв, и колкото и да й се искаше, това нямаше да се промени.

Тя сви рамене.

— Извинявай. Не знаех, че и крадците си имат ценностна система. Доколкото разбирам, краденето на бижута е по-престижно занимание от обирането на банки.

— Смешна жена — измърмори той и изсипа картофите в мрежичката от неръждаема стомана. Олиото зацвърча.

— А чичо ти с какво се занимава? — попита Сара, докато пъхаше питките във фурната.

— Занимава се с изкуство — отговори Ноа уклончиво. Извади от хладилника бурканче сос за салата, шише кетчуп и буркан с туршия. — Ще ти хареса. Това е моята собствена тайна рецепта за сос.

Сара нямаше намерение да го остави да се измъкне толкова лесно.

— Рисува, продава или колекционира?

Ноа сви рамене и започна да бърка съставките в малка купичка.

— По малко от всичко.

— Дали може да го познавам? — настоя Сара.

— Съмнявам се. Той рисува само за удоволствие.

— Как тогава си изкарва хляба?

— Не му се налага. Той е богат.

— Аха. — Тя остави мисълта да си намери мястото. — А ти богат ли си?

— Има ли значение?

Сара се замисли над въпроса му.

— Ами ако крадеш, защото ти трябват пари, е едно. — Вдигна ръка, предвидила следващите му думи. — Въпреки че не бих одобрила това, което правиш, поне мога да го разбера.

— А ако съм достатъчно богат? — попита той.

— Значи го правиш просто за удоволствие. — Тя поклати глава и започна да къса листата на марулята.

— И би одобрила това още по-малко — предположи той.

— Искаш ли лук в хамбургера? — смени темата Сара.

— Ти ще си сложиш ли?

— Разбира се. Какво е истински хамбургер без лук?

— Жената на моите мечта — засмя се Ноа. — Сложи и на мен.

Сара започна да реже лука.

— Още не си отговорил на въпроса ми.

Изражението му стана много сериозно.

— Сара, защо не престанеш да търсиш препятствия?

Ръцете й започнаха да треперят.

— Не разбирам за какво говориш.

— Много добре разбираш. Опитваш се да намериш нещо, свързано с мен, което да обясни привличането между нас. Ти винаги си била един почтен и уважаващ законите гражданин, и сега се ужасяваш да си признаеш, че ти се иска да правиш любов с един обикновен престъпник. Затова търсиш някакво оправдание, което да ти позволи да се отдадеш на чувствата си. — Светлокафявите му очи се плъзнаха по лицето й и потъмняха. — Обзалагам се, че това разюздано въображение те води до някоя сцена направо от Дикенс. Опитваш се да ме обрисуваш като един съвременен Оливър Туист, едно нещастно дете, което е било принудено да краде, за да оцелее.

Бе прекалено близко до истината. Сара яростно закълца лука и поряза върха на пръста си.

— По дяволите! Виж какво стана заради теб!

Ноа сграбчи ръката й и я пъхна под студена течаща вода.

— Дръж я тук — заповяда той. — Аз ще отида да спася вечерята.

Сара едва сдържаше сълзите си, докато го гледаше как обръща хамбургерите и изсипва купчина златисти пържени картофи върху една салфетка.

— Сега да видим какво трябва да направим с теб — обърна се той отново към нея. Вдигна пръста й. — Не е много дълбоко. Но трябва да му сложим лепенка.

— Те са в бюфета до витрината.

Ноа веднага ги намери, изсуши пръста й със салфетка и сложи лепенката. После поднесе пръста към устните си.

— Така по-добре ли е? — попита тихо, гледайки я нежно над сплетените им пръсти.