Джоан Рос - В клопка

С две крачки се озова до нея, хвана я за раменете и се вгледа в бледото й лице.

— Ти си невероятна жена, Сара Медисън — каза той дрезгаво. Целуна я бързо и силно. После, преди да е успял да размисли и да я отнесе обратно в леглото, се обърна да излезе. — Заключи вратата след мен — нареди с нетърпящ възражения глас. — И не отваряй на никого.

Сара кимна.

— Късмет.

Очите му светнаха и той поклати глава, сякаш озадачен от щастието си:

— Когато ти си зад гърба ми, не ми трябва късмет.

Сара продължи да се усмихва дълго след като бе излязъл.

Въпреки предупрежденията на Ноа, докато денят се влачеше, тя се улови, че мисли за утрешната вечер. Знаеше, че би трябвало да се съсредоточи върху кражбата, но мислите й все се връщаха към Ноа и как очите му светнаха, когато я видя с тази женствена лятна рокля.

Прегледът на гардероба й каза това, което вече знаеше. Имаше две официални дрехи — една дълга до петите рокля от морскозелен креп за лятото и една черна вълнена рокля за лекциите в университета през зимата. Имаше ги от години и най-ласкателното, което можеше да каже за тях, бе че са удобни и не се мачкат. Определено не бяха типът облекло, носено от модните жени в света на изкуството и скъпоценностите, в който се движеше Ноа.

Реши, че е по-добре да му съобщи къде отива и позвъни в къщата на Малкълм с намерението да се представи като секретарка от „Арт Дайджест“. Отговори й характерен чужд акцент и Сара забрави за плановете си да си преправи класа.

— Баронесо?

— Да — отговори жената с неестествено висок тон. — Кой се обажда?

— Сара Медисън. Всичко наред ли е?

— Абсолютен хаос е — съобщи баронесата: — Тези ужасни мишки на Малкълм са избягали и сега тичат из цялата къща.

Сара чу приглушен писък и разбра, че някой от гризачите се е появил.

— Сара, сега не мога да говоря. Ще кажа на Малкълм, че си се обаждала.

— Недейте — прекъсна я бързо Сара. — Кажете ми, там ли е господин Ланкастър?

— Ноа ли? Не, тръгна си преди известно време. Защо?

Мозъкът й прегря от усилието да измисли някаква убедителна причина да пита.

— Просто се чудех дали мишките ще попаднат в статията.

— За съжаление, не — заяви Гизела. — Би ми доставило голямо удоволствие да видя самия Малкълм Бренд посрамен пред цялата страна.

— Баронесо — попита Сара, внезапно озарена от вдъхновение, — откъде си купувате дрехите?

— Моите дрехи ли?

— Трябва ми вечерна рокля за утре. — Въпреки че тази жена бе нетърпима, Сара трябваше да признае, че има изключителен вкус за дрехи.

— Два пъти годишно ходя в Париж — съобщи Гизела.

Това бе по-далеч, отколкото Сара си представяше.

— О! — възкликна тя с очевидно разочарование.

Баронесата изглежда я съжали.

— Има обаче един бутик в центъра, който може да свърши работа в краен случай. Макар всъщност да не мисля, че можеш да си го позволиш, мила — добави тя загрижено.

Сара бе в настроение да прати разума по дяволите.

— Как се казва?

— „Галънт“. — Внезапен писък едва не проглуши ушите й. — Наистина, Сара, трябва да вървя. — Телефонът прекъсна.

Сара си представи как баронесата бяга от малкото бяло мишле и се засмя. След това се опита да намери Hоa в хотела, но никой не отговори. Накрая реши, че ще свърши с пазаруването, преди той да се е върнал, взе чантата си от спалнята и излезе.

„Галънт“ бе в центъра и очевидно разчиташе да подмами богати туристи, които имат и време, и пари в излишък. Малкият бутик бе пълен с дрехи единични бройки, като на никоя от тях нямаше нещо толкова плебейско като етикет с цена.

Погледът на Сара отново и отново се връщаше към една вечерна рокля и накрая тя събра кураж да попита продавачката колко струва. Като чу отговора, замръзна. Трябваше да работи три месеца в университета, за да я плати. Но като си спомни как очите на Ноа могат да пламнат с такава изкусителна топлина, реши да я пробва.

— Сякаш специално за вас е правена! — изпадна във възторг продавачката.

Сара се завъртя пред тройното огледало, хванала полата на откровено романтичната дреха от най-фин млечнобял газ.

Бе скроена като мексиканска сватбена рокля — отворена на раменете, падаща до пода на воали, като всеки воал бе обточен с нежна ръчно плетена дантела.

— Ще я взема реши тя и протегна на жената кредитната си карта, преди да е размислила. След няколко минути излезе от магазина по-бедна, но определено по-щастлива.

Докато влизаше в колата си, мярна познато лице на входа на Федералното управление от другата страна на улицата. Тя метна роклята на задната седалка, заключи вратата и се втурна през улицата, без да обръща внимание на бурното възмущение на шофьорите.