Джоан Рос - В клопка

— Бих предпочела да я карам, както аз си знам — отговори тя. — Изглежда, нямам инстинкт на убиец.

— Такава наивност трябва да е наследствена.

Ръката й трепна и няколко оранжеви пръски попаднаха върху синия фон.

— Какво значи това?

— И баща ти нямаше инстинкт на убиец — обясни безгрижно Малкълм, сякаш не обсъждаха нищо по-противоречиво от времето.

Сара се вторачи в него.

— Ти помниш баща ми?

Малкълм изглеждаше развеселен от изненадата й.

— Разбира се, че го помня. Как мога да забравя човека, чието изобретение плати за първия ми Ван Гог?

— И въпреки това искаше да работя за теб?

— Разбира се.

— Защо?

— Защото си най-добрият имитатор.

— А откъде знаеш, че като видя оригиналите ти, няма да открадна някой от тях и да го подменя със собственото ми копие?

Той й се усмихна мрачно.

— Защото, скъпа моя, както ти така точно се изрази, нямаш инстинкт на убиец. — Хвърли поглед към картината. — Зацапала си луната.

Сара едва не се разтресе от сдържания си гняв.

— Ти наистина си мръсник, Малкълм.

Той се засмя на възмущението й.

— Разбира се, че съм мръсник. Но това ме направи много, много богат, малката. В края на краищата, не съм аз човекът, принуден да работи за врага, само за да спечели няколко долара отгоре, за да помогне на бедната си овдовяла сестричка и горкото й сираче.

— Ако не беше откраднал патента на баща ми — обвини го разгорещено Сара, — сега Дженифър щеше да си има пари, а аз дори нямаше да съм тук!

— Вярно е — съгласи се той. — Но както вече си открила, „ако“ не плаща сметката. — Сивите му очи приличаха на два кремъка. — Животът не е нищо друго, освен равносметка. Трябва да теглиш чертата. В случая с баща ти, неговата загуба беше моя печалба. — Обърна се да излезе. — Ще те оставя да работиш.

Сара бе замръзнала на мястото си. Чудеше се какво да прави сега. Повече от всичко друго искаше да си събере багажа и да се махне от тази къща. Но друг, по-първичен инстинкт я караше да се надява, че Ноа е прав — че те двамата ще могат да направят така, че този човек да си получи заслуженото.

На вратата Малкълм се обърна.

— О, Сара, нали ще останеш за празненството в събота вечерта?

— Изненадана съм, че искаш да съм там.

Той вдигна белите си вежди.

— Че защо да не искам? — Не дочака отговор и продължи: — Освен това, имам планове за теб, Сара Медисън. Ще се окажеш много печеливша за мен.

Кръвта във вените й се вледени.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Идеята на господин Ланкастър е интересна. Трябва да поговорим за нея.

Сара замръзна.

— Нямам намерение да ти помагам да продаваш фалшификати! — избухна тя. — Признавам, че имам нужда от пари. Но не чак толкова, че да ти помагам да мамиш невинни хора.

Сивите му очи станаха твърди като студена стомана.

— Мисля, че ще промениш мнението си.

— Никога!

Вместо да отговори, Малкълм отиде до бюрото, вдигна телефона и набра един двуцифрен номер.

— Питър? Ела в ателието, ако обичаш.

Сега вече Сара се чувстваше все по-уплашена. Възможно ли бе Питър да е разказал на Малкълм за желанието й да открадне короната? Ако бе така, какво щеше да стане с нея сега?

Докато чакаха идването на Питър Тейлър, в стаята надвисна тягостна тишина. Сара се страхуваше да произнесе и една дума, от която би могла да затъне още повече. Малкълм не изглеждаше склонен да продължава разговора. Изглеждаше обаче като играч на покер, който държи в ръката си всички аса.

Когато Питър влезе в ателието, изражението му не издаваше нищо.

— С какво мога да бъда полезен, Малкълм? Сара? — попита той любезно, сякаш не забелязваше напрегнатата атмосфера.

— Кажи на Сара къде е картината, която тя завърши миналия месец — нареди му Малкълм. — Мане.

Очите на Питър се впиха в нейните с настойчивост, която й се стори по-страшна от спокойния заплашителен поглед на Малкълм.

— В галерията „Хъдзън“ във Филаделфия. — Той й се усмихна. — Би трябвало да си много горда, Сара. Продаде се на много добра цена.

Пред очите й се завъртяха бели петна на черен кадифен фон. Сара се уплаши, че ще припадне. През бученето в ушите си тя чу как Малкълм казва на Питър да я сложи да седне и да й даде чаша вода. Искаше да се отърси от ръката, която я стисна за рамото, но откри, че няма сили. Принуди се да го остави да я отведе до един бял фотьойл, отпусна се тежко в него и покри лицето си с ръце.

— Ето — обади се Питър, приклекнал до нея. — Пийни. Ще се почувстваш по-добре.

Тя поклати глава.