Джоан Рос - В клопка

Тя го отблъсна, ала откри, че със същия успех може да се опита да отмести Гибралтарската скала.

— Също. Споразумението ни е чисто делово.

— Във всеки бизнес винаги има място за преговори — намекна той весело.

— Ти си непоправим — възмути се Сара, борейки се с изкушението, което излъчваха очите му.

— И майка ми казваше така — съгласи се той, готвейки се да я целуне.

Сара се измъкна изпод рамото му.

— Като говорим за родители, чакам да чуя за баща ти.

Ноа погледна към часовника си и се надигна лениво от дивана.

— Утре — увери я той.

Сара скръсти ръце пред гърдите си.

— А защо не сега?

— Защото е късно. А утре сутринта трябва да ставаме рано.

Сара го зяпна. Съвсем бе забравила за плана на Питър да излязат на езда.

— Ние ли?

Той й се усмихна многозначително.

— Точно така, ние. Което значи ти и аз, Питър и Малкълм. А, и баронесата. Не трябва да я оставяме настрани.

Сара бе прекалено потресена, за да се замисли за идеята баронеса Левински да се покачи на гърба на кон.

— Всичките ли? Заедно?

Ноа кимна.

— Искам да мога да държа под око всички основни участници. — Взе ръката й. — Нали не си мислеше, че ще те оставя да отидеш в пустинята сама с Тейлър?

— Нищо нямаше да се случи — възрази тя. — Аз съм съвсем способна да кажа не.

Ноа й подаде сакото. Тя пъхна ръце в късите ръкави.

— Напълно съм наясно със способността ти да избягваш прелъстяване — съгласи се той добродушно. — Не затова обаче не смея да оставя Тейлър насаме с теб.

Когато думите му достигнаха до съзнанието й, Сара замръзна.

— Нали не мислиш сериозно, че би се опитал да ме нарани?

Изражението му изведнъж стана сериозно.

— Все още ми се струва подозрително, че толкова лесно прие твоето предложение — обясни той, раздразнен, че не може да намери мястото на този елемент от пъзела. — Но едно нещо знам. Няма много неща, които един мъж не би направил за няколко милиона долара. Не забравяй това, Сара.

„Няма“, обеща си тя наум, напомняйки си, че в това отношение този мъж не е по-различен от Питър. Какво би бил готов да направи Ноа, за да се сдобие с короната? И защо си мислеше, че насаме с него е в по-голяма безопасност?

— Мога да сляза с теб с асансьора — предложи й той и я хвана за лакътя, когато излязоха от апартамента му.

— Не мога! — запротестира тя.

— Не можеш още веднъж да минеш пеша двайсет етажа стълби — опита се той да я вразуми със съвършената си логика. — А аз нямам никакво намерение да те нося.

— Не съм те молила. — Тя се насочи към стълбите.

Ноа изруга, сграбчи я през кръста и я привлече към себе си.

— Не ставай идиот! — изръмжа той, но миг по-късно изглеждаше, сякаш искрено съжалява. — Виж, Сара — опита търпеливо, — обещавам, че няма да е толкова лошо, колкото си мислиш. — Натисна бутона.

Тя поклати глава.

— Не мога да го направя, Ноа. Слушай, съжалявам, ако мислиш, че се държа детински, но аз просто няма да вляза в този асансьор.

— Откога всъщност не си влизала в асансьор?

— Не помня.

Той й се усмихна окуражително.

— Значи дори не знаеш дали още имаш клаустрофобия. Защо не опиташ? Моментът не е по-лош от който и да е друг.

— Не знам… — каза тя несигурно.

В този момент тежките стоманени врати се разтвориха, и преди да е успяла да възрази, Ноа я издърпа в кабината и натисна копчето за партера.

Когато вратите се затвориха, главата й сякаш олекна. Стените вътре бяха огледални и отражението й напомняше на уплашен дух.

Ноа я прегърна здраво.

— Затвори си очите — изкомандва той.

Сара имаше най-голямото желание да се подчини. Тя стисна силно очи и опря чело на рамото му.

— Ноа — замоли се тя, когато стените се затвориха около нея, затискайки я с тъмнина, — моля те, пусни ме да изляза.

— Шшшт — прошепна той в ухото й. — Трябва ти само малко въображение… Опитай се да си представиш ливада, пълна с цветя, зелена трева, полюшваща се от лекия летен ветрец…

— Ноа…

— Слънцето грее, птичките чуруликат по дърветата, небето е синьо — продължаваше да нарежда дрезгавият му глас в ухото й. — Чуваш ли птичките?

— Не искам да слушам проклетите птички. Искам само да се измъкна от този асансьор!

Той се предаде с въздишка.

— Не можеш да кажеш, че не се опитах. Значи ще трябва да сменим тактиката. — В следващия момент покри здраво стиснатите й устни със своите.

Сара бе потресена. При първото докосване тялото й замръзна от изненада. Миг по-късно вече мислеше, че крадците на бижута са страхотни целувачи. Устните му не бяха нито груби и настойчиви, нито нерешителни. Начинът, по който докосваха нейните, бе много повече изкусителен, отколкото плашещ. Дъхът му бе топъл и трептеше върху кожата й като ангелско крило. Сара въздъхна.