Джоан Рос - В клопка

— Бих искала да оставя съобщение за един от вашите гости — обясни Сара. — Но ме е страх, че съм забравила номера на стаята му.

Усмивката на Кенди бе като от реклама на паста за зъби.

— Няма проблеми, госпожо — успокои я тя и услужливо предложи: — Кажете ми името му, аз ще проверя в компютъра.

Госпожо? Сара не вярваше да е с повече от пет години по-възрастна от момичето.

— Ноа Ланкастър.

— Ланкастър… — повтори то замислено, докато набираше името. — Ето го.

— Сигурно не можете да ми кажете номера на стаята му?

Кенди стисна розовите си устни, показвайки, че зад сладката й външност се крие също толкова непоклатим характер, като на прелестната й колежка.

— О, не, страхувам се, че не мога. Но ако оставите съобщението си, ще имам грижата да го предам на господин Ланкастър.

Сара ни най-малко не се съмняваше. Тя подаде сгънатата хартийка. Отначало Кенди изглеждаше изненадана от яркочервената опаковка от дъвка, но после сви рамене и отиде да я пусне в кутията му.

— Всичко е наред — съобщи тя с нова ослепителна усмивка.

Когато видя в коя кутия изчезна съобщението, стомахът на Сара се сви на топка. Едва успя да изобрази една бледа усмивка.

— Благодаря ви.

Обърна се, подпря се на стената и затвори очи, за да събере сили. До нея се приближи един от охранителите:

— Добре ли сте, госпожо?

Госпожо? Два пъти за един ден! Отвори очи и видя една мъжка версия на Кенди. С всяка минута се чувстваше все по-древна.

— Съвсем увери тя младежа, чието най-естествено място би било на дъската за сърф. — Просто се опитвах да си спомня нещо.

Обяснението й бе приветствано от поредната снежнобяла усмивка.

— И на мен непрекъснато ми се случва. Ако отидете там, където за последен път сте си мислили за това, веднага ще ви изплува.

— Благодаря.

Той сведе изсветлялата си от слънцето руса глава.

— Винаги на вашите услуги.

Когато си отиде, Сара въздъхна и тръгна. Подмина асансьорите и се запъти към вратата с надпис „Стълбище“. Двайсет трийсет и три, простена наум. Как можа да не се сети, че стаята му ще е на двайстия етаж? Погледна към тънките каишки на белите си сандали. Най-високите й токчета! Денят ставаше все по-ужасен.

Много, много по-късно Сара пристигна пред вратата на Ноа. Косата й, която едва бе успяла да закрепи в сложен кок на върха на главата си, висеше разбъркана от двете страни. Лицето й бе зачервено, по носа и брадичката й имаше мръсни петна, бе изяла всичкото си червило и имаше бримка, защото последните шест етажа бе изкачила по чорапи. Едва почука, и вратата се отвори.

— Къде по дяволите беше? — посрещна я вбесен Ноа. Но като я забеляза колко е раздърпана, изражението му веднага се смени със съчувствие и загриженост: — Боже мили, нападнали са те! Знаех си, че е прекалено опасно. Бренд ли беше, или Тейлър?

Сара поклати глава и разпиля още няколко фиби.

— Нито единият, нито другият. Това няма нищо общо с короната.

— Да не искаш да ми кажеш, че всеки ден си играете на тупаник? Знаеш ли колко се разтревожих за теб? — попита той и я поведе към дивана.

Тя седна и реши, че силната ръка около раменете й е много приятна.

— Да ти донеса една студена кърпа — предложи Ноа и я пусна по-бързо, отколкото й се искаше. — Ще пийнеш ли нещо?

— Нещо газирано — съгласи се Сара и храбро се опита да се усмихне. По тези стълби бе горещо като в ада. Ноа излезе от стаята и тя извика подире му: — Наистина ли се разтревожи?

— А ти какво си мислиш? — отвърна той на въпроса с въпрос, връщайки се с мокра кърпа и чаша сода с лед. — Получих твоята бележка, в която пишеше, че има малки усложнения, но без никакви подробности… Ето, изпий това.

— Благодаря. — Тя отпи от содата. — Мога да ти обясня.

Той обаче бе прекалено възбуден, за да я чуе.

— Затова се качих в стаята да те чакам. Първо, когато закъсня, се ядосах. — Започна да движи кърпата по лицето й и Сара се зачуди как такива големи ръце могат да са толкова нежни. — След още двайсет минути, когато ти още не се появяваше, започнах да се побърквам.

Прохладната мека кърпа мина през челото й и се плъзна отстрани на лицето към брадичката й, Сара реши, че удоволствието, което получаваше от нежните му грижи, определено си струва пришките, колкото и да са те.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той угрижено. — Може би трябва да повикам лекар.

— Много съм добре — отговори тя щастливо. Сега кърпата обхождаше шията й, и тя затвори очи и облегна глава назад.

— Сигурна ли си? Пред мен няма нужда да се правиш на храбра. Вече си ми го доказала.