Филип Рийв - Смъртоносни машини

Той дръпна с цялата си сила изстрелващите лостове и усети как палубата под него помръдна, докато ракетите се изстрелваха със свистене от гнездата си под гондолата. Разля се ослепителна светлина, щом поразиха мишената си, но когато той примигна, за да отпъди ярките отражения, черният кораб продължаваше да си стои там и Том осъзна, че едва бе нащърбил огромната бронирана обвивка и че щеше да умре.

Но поне си бе спечелил още няколко мига, тъй като ракетохвъргачките по десния борд на Елеватора бяха увредени и корабът спираше край него и завиваше, за да постави в бойна готовност бакборда си, който да ги подпре. Той опита да се успокои. Опита се да мисли за Катрин, така че споменът за нея да бъде онова, което щеше да отнесе със себе си в Подземния свят, но бе изминало много време, откакто за последно бе мечтал за нея, и вече не можеше да си спомни как изглежда. Единственото лице, което успя да извика в съзнанието си, бе на Хестър и затова си мислеше за нея и за нещата, през които бяха преминали заедно и какво бе усещането, когато я прегръщаше на Защитната Стена снощи, начинът, по който ухаеше косата й и топлината на нейното сковано, кокалесто тяло през опърпаното й палто.

И от някакъв далечен ъгъл на съзнанието му долетя тътенът от ракетите на Лигата, които обсипваха Елеватора от Тринайсетия етаж , докато той се отдалечаваше от Батмунк Гомпа, силният гръм на експлозиите и лекият, остър, пронизителен шум от чупещо се стъкло.

Обвивката й беше бронирана, но прозорците могат да се счупят.

Той отново се промъкна до уредите за изстрелване на ракети и ги презареди, като този път не фокусира напречните жички върху малкия монитор върху огромните аеростати, а върху прозорците на кораба. Измервателният уред до визьора отчете, че му остават още три ракети, и той ги изстреля едновременно, а гондолата се тресеше и стенеше, докато те изхвърчаха към целта за поразяване.

За много малка част от секундата Том видя Пюзи и Генч в пилотската си кабина да го зяпат с разширени от тих ужас лица. После те изчезнаха сред ослепителен блясък, когато ракетите нахлуха през панорамните прозорци, а гондолата се изпълни с огън. Гейзер от пламъци разруши стълбите от палубата към кабината между аеростатите и отнесе горната част на обвивката. Когато Том отново можеше да вижда, огромната развалина се носеше далече от него. Разрушената гондола гореше, носещите перки бълваха огън, огън бушуваше и из разбитите корпуси на двигателите, огън обгърна и вътрешността на обвивката, докато корабът заприлича на китайски фенер и се понесе надолу към светлините на Лондон.

Катрин се подаде от изхода на алеята, попадайки сред бягаща тълпа. Хората навсякъде около нея гледаха нагоре, част от тях все още държаха в ръце питиета и храна, а очите и устите им бяха широко отворени. Тя погледна към „Свети Павел“. Куполът още не беше отворен, така че едва ли гледаха това. А и каква беше тази светлина, този разрастващ се оранжев блясък, който светеше по-силно от аргоновите глобуси и караше сенките да танцуват?

В този момент ослепително ярките останки от въздушен кораб паднаха стремително от небето и се разбиха във фасадата на Инженериума сред буря от огън и стъкла и хвърчащи остриета от почернял метал. Един цял двигател изхвърча от разбития кораб и се понесе през площада към нея, нажежен до червено и пръскащ пламтящо гориво. Бийвъс я блъсна встрани, а после на земята. Тя го видя да стои над нея с отворена уста и да вика нещо. Видя едно синьо око върху раздробения кожух на двигателя, който го разкъса на парчета сред вихър от стърчащи крайници, плющене на скъсано бяло палто и неговият вик се изгуби сред тътена на огъващ се метал, когато останките се разбиха в станцията на елеватора на Последния етаж.

На кожуха имаше синьо око. Знаеше, че това означава нещо, но не можа да се сети какво.

Тя се изправи бавно, треперейки. Навсякъде из платформата около нея горяха малки огньове, а в Инженериума имаше голям огън, който озаряваше със светлина целия етаж, подобно на огньовете на Вси светии. Катрин с мъка отиде до мястото, където се намираше светещият двигател, а огромните му перки стърчаха над платформата като мегалити. Вдигнала ръка, за да предпази лицето си от бълващите пламъци, тя потърси Бийвъс.

Той лежеше под остър ъгъл сред останките, сгърчен по такъв невероятен начин, че Катрин веднага разбра, че няма смисъл дори да вика името му. Пламъците се издигаха, от което палтото му кипеше и капеше като разтопено сирене, а горещината превръщаше сълзите й в облачета пара, принуждавайки я да отстъпи назад над развалини, тела и части от тела.