Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Госпожице Катрин?

Синьо око върху кожуха на двигателя. Тя още виждаше силуета му, докато боята се лющеше под огнените езици. Корабът на баща й.

— Госпожице Катрин?

Тя се обърна и видя един от хората от елеваторната станция да стои до нея, опитвайки се да бъде любезен. Той я хвана за ръка и нежно я поведе надалече, като правеше жестове към централната част на разбития кораб, изпепеляващата огнена буря в Инженериума.

— Той не беше вътре, госпожице.

Тя се втренчи неразбиращо в усмивката му. Разбира се, че беше вътре! Тя го бе видяла там, мъртвото му, зяпнало лице и пламъците, които се издигаха към него. Бийвъс, когото тя бе довела тук, който я обичаше. На какво толкова се усмихваше?

Но мъжът продължи да се усмихва.

— Не беше на борда, госпожице. Татко ви, искам да кажа. Видях го преди по-малко от пет минути да влиза в „Свети Павел“ с кмета. Тя усети зловещата тежест на чантата, която продължаваше да виси на рамото й и си спомни, че има работа за вършене.

— Хайде, госпожице — каза мъжът. — Преживели сте доста неприятен шок. Елате да седнете и да изпиете чаша чай…

— Не — отвърна тя. — Трябва да намеря баща си.

Тя го остави и се отдалечи, вървейки несигурно из площада, сред паникьосани тълпи хора с окадени дрехи и празнични одежди, сред протяжния, вибриращ писък на сирените в „Свети Павел“.

Хестър тичаше към Централата на Гилдията, когато експлозията я повдигна във въздуха и я запрати отвъд сенките към ослепителната светлина, идваща от горящия Инженериум. Тя се търкулна няколко пъти по тресящата се платформа зашеметена, пистолетът й изхвърча встрани и воалът й се скъса. Последва миг тишина, после се надигнаха шумове, писъци, сирени. Тя ровеше из спомените си отпреди експлозията и се опита да ги подреди някак. Онази светлина над покривите, онова горящо нещо, което се спускаше от небето, беше въздушен кораб. „ Джени Ханивър “.

— Том — промълви тя, шепнейки името му на горещия тротоар, и се почувства по-малка и по-самотна от всякога.

Изправи се на четири крака. Наблизо един от новите Преследвачи бе засегнат от взрива и прерязан на две, а краката му стъпваха безцелно наоколо и се удряха в разни неща. Шалът, подарен й от Том, прелетя покрай нея. Тя го хвана, завърза го около врата си и се обърна да потърси падналия пистолет, но само за да открие друг отряд Преследвачи, почти невредими, които я бяха обградили от всички страни откъм гърба. Ноктите им бяха като огнени процепи в тъмнината, светлината от огньовете озаряваше дългите им мъртви лица и тя осъзна с някакъв празен прилив на разочарование, че това щеше да бъде краят.

А над черните очертания на покривите на Централата на Гилдията, отвъд дима и игривите искри, куполът на „Свети Павел“ започваше да се разтваря.

Разтрошената гондола на „Джени Ханивър“ стенеше като флейта, докато западният вятър нахлуваше през нея, отнасяйки я бързо далече от Лондон.

Том се отпусна изтощен върху контролните уреди, частици счупено стъкло хрущяха като пясък по лицето и ръцете му. Опита се да се абстрахира от бясно въртящите се барометри, докато през увредената обвивка изтичаше водород. Опита да не мисли за Пюзи и Генч, които бяха изгорели в подпалената си гондола, но всеки път щом затвореше очи, виждаше крещящите им лица, сякаш черните дупки на отворените им усти бяха отпечатани завинаги в очните му ябълки.

Когато вдигна глава, той видя Лондон далече на изток. Нещо ставаше с катедралата, а от Инженериума извираха потоци розов и зелен огън. Той бавно започна да осъзнава какво се бе случило. Вината бе негова! Хората долу сигурно бяха мъртви, не само Пюзи и Генч, а и много други и, ако той не бе улучил Елеватора от Тринайсетия етаж , те щяха да са още живи. Щеше му се никога да не бе изстрелял онези ракети. Би било по-добре самият той да бе умрял, вместо сега да седи тук и да гледа как Последният етаж гори и да знае, че за всичко е виновен той.

После си помисли: „ Хестър !“

Беше й обещал да се върне. Тя щеше да го чака там долу, сред огъня. Не можеше да я разочарова. Пое дълбоко въздух и се наведе над контролното табло. Двигателите се задвижиха със задавяне. „ Джени Ханивър “ мудно се обърна на вятъра и бавно пое обратно към града.

Катрин вървеше като сомнамбул из Патерностер Скуеър, привлечена от трансформиращата се катедрала. Около нея пожарите се разпространяваха, но тя почти не ги забелязваше. Очите й бяха приковани от ужасяващата красота над главата й; онази бяла шапка, разтваряща се над нощното небе, която се обръщаше на изток. Вече не се страхуваше. Знаеше, че Клио бди над нея и я пази, за да може да изкупи ужасните неща, сторени от баща й.