Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Помогнете ми! — изрева Валънтайн на инженерите, но те се интересуваха единствено от МЕДУЗА. Само момичето се приближи до него и вдигна Катрин, докато той откъсна парче от дрехата си и опита да спре кървенето. Той вдигна поглед към единственото й сиво око и прошепна: — Хестър… благодаря ти!

Хестър отвърна на погледа му. Беше изминала целия този път, за да го убие, беше искала това през всичките тези години, а сега, когато той разчиташе на нейното благоволение, тя не изпитваше нищо. Мечът му лежеше на земята, там, където го бе захвърлил. Никой не я гледаше. Дори и с вързани китки би могла да го сграбчи и да прониже сърцето му. Но това вече нямаше никакво значение. Замаяна, тя гледаше как сълзите се стичат по лицето му, капейки в удивителното езеро от кръв, което извираше от тялото на дъщеря му. Из главата й се гонеха объркани мисли. „ Той я обича! Тя ми спаси живота! Не мога да я оставя да умре !“

Тя протегна ръка и го докосна, а после каза:

— Тя има нужда от лекар, Валънтайн.

Той погледна инженерите, струпани около своята машина в някаква безумна схватка. От тях нямаше да получи помощ. Пред вратите на катедралата, по Патерностер Скуеър се носеха завеси от златист огън. Валънтайн погледна нагоре и видя през огъня над високите прозорци на десния борд да се носи нещо червено.

— Това е „ Джени Ханивър “! — извика Хестър, изправяйки се с мъка на крака. — О, това е Том! А на борда има лазарет… — Но тя знаеше, че „ Джени “ не би могла да кацне сред пламъците на Последния етаж. — Валънтайн, можем ли някак да се качим на покрива?

Валънтайн вдигна меча си и сряза връвта на китките й. После, като го метна встрани, вдигна Катрин и я понесе между съскащите жици към мястото, където нагоре към купола лъкатушеше метална стълба. Преследвачите тръгнаха след Хестър, щом тя забърза след него, но Валънтайн им нареди да се върнат. Той извика на един учуден охранител:

— Капитане! Не бива да обстрелвате този кораб!

Магнъс Кроум се затича и го хвана за ръкава.

— Машината се побърка! — проплака той. — Само Куърк знае какви команди е въвела дъщеря ти! Не можем да стреляме с нея, а не можем да спрем и натрупването на енергия! Направи нещо, Валънтайн! Ти откри това проклето нещо! Накарай го да спре!

Валънтайн го избута встрани и започна да се изкачва по стълбите през издигащите се воали от светлина, статично електричество и въздух, миришещ на горяща ламарина.

— Исках само да помогна на Лондон! — ридаеше старецът. — Исках само да направя Лондон силен !

Хестър застана начело, катерейки се през отворения връх на купола сред дим и огнена светлина, и сянката на огромното оръжие. От дясната й страна лежеше обгорелият скелет на Елеватора от Тринайсетия етаж , захвърлен над развалините на Инженериума като някакво запуснато увеселително влакче. Огънят се бе разпрострял към Централата на Гилдията, а Отделът за планиране и Залата на архива горяха, мятайки искри, наподобяващи рояци от светулки, както и милиони розови и бели официални формуляри. „Свети Павел“ беше остров сред море от огън, а „ Джени Ханивър “ се полюшваше над него като изтъняла луна, обгорял и килнат на една страна, носещ се като пиян из въздушните течения, издигащи се от горящите сгради.

Тя се качи по-високо върху подобната на качулка на кобра МЕДУЗА. Валънтайн я последва, чуваше го как шепне нещо на Катрин, а погледът му бе прикован върху борещия се кораб.

— Кой идиот управлява това нещо? — извика той, проправяйки си път през качулката, за да я настигне.

— Том! — извика Хестър в отговор и се изправи, размахала двете си ръце, докато викаше: — Том! Том!

Том видя първо шала, онзи, който й бе купил в Перипатетиаполис. Вързан около шията й, сега той се вееше на вятъра като неочаквано червено петно, а той го зърна с крайчеца на окото си, погледна надолу и я видя да маха. После върху нея се спусна черно крило от дим и той се запита дали просто не си е въобразил, че вижда дребната фигурка, която бавно се катереше по качулката на кобрата, понеже му се струваше невъзможно някой да е оцелял в Огромния пожар, който бе предизвикал. Той наклони „ Джени Ханивър “ по-близо. Пушекът се вдигна и тя беше там. Размахваше ръце, облечена в дългото си черно палто, с отривистата си походка, и той най-сетне видя нейното грозно, прекрасно лице.

Катрин отвори очи. Студът вътре в нея се усилваше, започвайки от мястото, където я бе пронизал мечът. Продължаваше да хълца и си помисли колко глупаво би било да умре хълцайки, колко недостойно. Щеше й се Куче да е с нея.