Филип Рив - Смъртоносни машини

Беше мрачен и ветровит пролетен следобед, в който Лондон преследваше малко миньорско градче през пресъхналото корито на старото Северно море.

В едни по-добри времена въобще нямаше да се занимава с такава хилава плячка. Някога великият самоходен град прекарваше дните си в преследване на много по-големи градове от този, като стигаше на север до Ледената пустош и на юг до бреговете на Средиземно море. Напоследък обаче плячката беше станала доста оскъдна и някои от по-големите градове започнаха да насочват гладни погледи към Лондон. Вече десет години се криеше от тях и се спотайваше във влажната планинска област на запад, за която Гилдията на историците твърдеше, че някога се е наричала остров Британия. От десет години не се хранеше с нищо друго освен с малки земеделски градчета и статични селища насред тези влажни хълмове. Най-накрая лорд-кметът реши, че е дошло времето да върне града си обратно на сухоземния мост на Великия ловен район.

Едва на средата на пътя наблюдателите по високите стражеви кули забелязаха миньорското градче да дълбае солните равнини на трийсетина километра пред тях. За хората от Лондон това изглеждаше като знак от боговете и дори лорд-кметът (който не вярваше нито в богове, нито в знаци) се съгласи, че това е добро начало на пътуването на изток, и даде заповед преследването да започне.

Миньорското градче усети опасността и подви опашка, но огромните гъсенични вериги под Лондон се задвижиха по-бързо. Не след дълго градът направо летеше след плячката си като истинска планина от метал, която се издигаше на седем етажа като нивата на сватбена торта — най-долните бяха обвити в дим от двигателите, вилите на богатите блестяха по горните палуби, а най-отгоре сияеше златният кръст на катедралата „Свети Павел“, въздигнат на повече от шестстотин метра от опустошената земя.

Том почистваше експонатите в секцията по естествена история на Лондонския музей, когато започна всичко. Усети издайническото разтрисане на металния под и вдигна поглед, за да види как моделите на китове и делфини, които висяха от тавана на галерията, се поклащат на дебелите си метални въжета и проскърцват.

Това не го обезпокои. Беше прекарал целия си петнайсетгодишен живот в Лондон и беше свикнал с прищевките му. Веднага разбра, че градът променя курса си и започва да набира скорост. Обзе го вълнение от старата тръпка от ловуването, която всички лондончани споделяха. Вероятно градът беше забелязал плячка! Заряза четките и парцалите си, притисна ръка до стената и усети вибрациите, които се носеха от огромните машинни отделения долу в Търбуха. Да, ето го и него, тежкото пулсиране на спомагателните двигатели — бум, бум, бум . Имаше чувството, че някакъв огромен барабан бие във вътрешността на костите му.

Вратата в другия край на галерията се отвори и Чъдли Померой влетя вътре. Перуката му беше на една страна, а лицето му беше почервеняло от възмущение.

— Какво, в името на Куърк…? — изрева той и зяпна въртящите се морски бозайници и подрусващите се и потрепващи във витрините препарирани птици, които сякаш искаха да се освободят от затвора си и отново да полетят. — Чирак Натсуърти! Какво става тук?

— Преследване, сър — отвърна Том и се зачуди как заместник-началникът на Гилдията на историците, който беше живял толкова години на борда на Лондон, не можеше да разбере какво става. — Вероятно плячката е доста добра — продължи с обясненията момчето. — Пуснали са всички спомагателни двигатели. Това не се е случвало от цяла вечност. Може би късметът отново се е усмихнал на Лондон!

— Пфу! — изпръхтя Померой и потрепери, когато стъклата на музейните витрини заскърцаха и завибрираха в ритъм с двигателите.

Един от най-големите експонати, който се намираше точно над главата му — същество, наречено син кит, изчезнало преди хиляди години, — се въртеше напред-назад на въжетата си като люлка.

— Може и така да е, Натсуърти — съгласи се той. — Просто ми се иска Гилдията на инженерите да беше монтирала читави амортисьори на тази сграда. Някои от тези експонати са много деликатни. Не може така. Ама въобще не може така.

Заместник-началникът извади една кърпичка на точки от черната си роба и попи потта от лицето си.