Филип Рив - Смъртоносни машини

Единственото, което Том успя да изрече тогава, беше едно смотолевено „Благодаря ви, сър“, преди да се върне на мястото си. Затова не смяташе, че Валънтайн го е запомнил. Когато обаче отвори вратата на кабинета на началника, великият човек вдигна поглед от бюрото си и се ухили.

— Името ти беше Натсуърти, нали? Чиракът, който е добър в разпознаването на фалшификати? Трябва да гледам къде стъпвам тази вечер, за да не ме разкриеш!

Шегата никак не я биваше, но свърши добра работа, за да разчупи напрежението, което обикновено се създаваше в подобна ситуация между чирак и висш член на гилдия. Том се отпусна достатъчно, за да спре да пристъпва от крак на крак на прага на вратата и да се осмели да влезе вътре, за да подаде писмото от Померой. Валънтайн стана на крака и дойде при него да го вземе. Той беше висок и красив мъж на почти четирийсет години, с гъста черна коса, прошарена тук-там, и добре поддържана черна брада. Сивите му моряшки очи проблясваха шеговито, а третото око на челото му — знакът на Гилдията на историците: синьото око, което гледа назад във времето — като че ли намигаше, когато сбърчи въпросително чело.

— Сбиване, а? Какво стори чирак Мелифънт, че да заслужи насиненото си око?

— Говореше неприятни неща за майка ми и баща ми, сър — промърмори Том.

— Разбирам. — Изследователят кимна и погледна момчето. Вместо да му каже да се разкара, той го попита. — Ти не си ли син на Дейвид и Ребека Натсуърти?

— Да, сър — потвърди Том. — Бях само на шест години, когато се случи Голямото срутване… Имам предвид, че не ги помня добре.

Валънтайн кимна отново. Очите му бяха мили и тъжни.

— Те бяха добри историци, Томас. Надявам се да станеш като тях.

— О, да, сър! — отвърна момчето. — Имам предвид… че аз също се надявам!

Замисли се за бедните си майка и баща, които бяха намерили смъртта си под срутилата се частично на долния етаж улица „Чийпсайд“. Никой досега не беше говорил така за тях и очите на Том се изпълниха със сълзи. Имаше чувството, че може да каже всичко на Валънтайн, абсолютно всичко, и тъкмо щеше да сподели колко много му липсваха родителите му и колко самотно и скучно начинание беше да си чирак трета степен, когато в кабинета влезе някакъв вълк.

При това много голям бял вълк. Той се появи на вратата, която водеше към склада. Животното забеляза Том и се спусна към него с оголени жълти зъби.

— Аааа! — изпищя момчето и се качи на един стол. — Това е вълк!

— О, дръж се прилично! — разнесе се момичешки глас и миг по-късно се появи и самото момиче. То се наведе над вълка и погали меката козина под муцуната му. Злобните кехлибарени очи се притвориха доволно, а опашката забрули дрехите му. — Не се безпокой — засмя се то и му се усмихна. — Той е агънце. Така де, наистина си е вълк, ама е кротък като агънце.

— Том — започна Валънтайн, а очите му проблясваха развеселени, — запознай се с дъщеря ми Катрин и с Куче.

— Куче?

Момчето слезе от стола. Чувстваше се глупаво и все още беше малко изплашен. Помисли си, че този звяр е избягал от Съркъл парк.

— Това е дълга история — отвърна Валънтайн. — Катрин живееше в града сал Пуерто Анджелис, докато навърши пет години. След това майка ѝ почина и я изпратиха да живее с мен. Донесох Куче като подарък за нея от експедицията си до Ледената пустош, но по това време Катрин все още не говореше много добре англиш и не беше чувала за вълци, затова, като го видя за първи път, го нарече „Куче!“, и така си му остана.

— Той е напълно питомен — заяви момичето, като продължаваше да се усмихва на Том. — Татко го намери, докато беше още малко вълче. Наложило се да застреля майка му, но нямал сърце да стори същото с бедното Куче. Най-много обича да го галят по корема. Куче, имам предвид, не татко. — Катрин се засмя. Косата ѝ беше прелестно дълга и черна, а сивите очи и бързата ѝ зашеметяваща усмивка бяха наследени от баща ѝ. Тя беше облечена в тесни копринени панталони и широка туника, които бяха писъкът на модата в Хай Лондон това лято. Том се опули насреща ѝ. Беше виждал снимки на дъщерята на Валънтайн, но досега не беше осъзнавал колко е красива.

— Виж — каза Катрин, — Куче те харесва!

Вълкът се беше приближил до Том, за да подуши туниката му. Опашката му се мяташе наляво-надясно, а розовият му език облиза пръстите на момчето.

— Ако Куче хареса някого — заяви дъщерята на главния историк, — обикновено и аз го харесвам. Продължавай, татко, запознай ни, както е редно!

Валънтайн се засмя.