Филип Рив - Смъртоносни машини

На това място Лондон асимилираше градовете, които улавяше — то представляваше воняща поредица от станции и фабрики, разположени между Челюстите и централните машинни отделения. Том го ненавиждаше. Винаги беше шумно и претъпкано с мръсни и изглеждащи заплашително работници от долните етажи и каторжници от Дълбокия търбух, които бяха още по-зле. Горещината му докарваше главоболие, изпълненият с мирис на сяра въздух го караше да киха, а трептенето на аргоновите глобуси, които осветяваха алеите, дразнеше очите му. Гилдията на историците задължително изпращаше няколко свои членове, когато някой град биваше асимилиран. Тази вечер щеше да се присъедини към тях и заедно да напомнят на грубия стар бригадир на Търбуха, че всякакви книги и антики на борда на новата плячка представляват законна собственост на неговата гилдия и че историята е също толкова важна, колкото тухлите, желязото и въглищата.

Проправи си път, за да слезе на последната спирка на асансьора, и забърза към склада на Гилдията на историците. Минаваше през тръбообразни коридори, покрити със зелени керамични плочки, и по метални мостове високо над огнените бездни на станциите за асимилиране. Под него Солекоп биваше разкъсван на парчета. Изглеждаше съвсем малък в сравнение с гигантския Лондон. Големи жълти машини за демонтаж пълзяха на релси около него, люлееха се отгоре му от кранове и пъплеха върху му на хидравлични паешки крака. Колелата и осите му вече бяха свалени и се работеше по шасито. Циркуляри с размерите на виенско колело режеха панелите на палубата и зад тях летяха огромни струи искри. От пещите и топилките се излъчваше ужасна жега и още преди да извърви двайсетина крачки, Том усети как потта се пропива под мишниците на черната му униформена туника.

Най-накрая стигна до склада и нещата започнаха да изглеждат малко по-добре. Солекоп не разполагаше с музей или библиотека и малкото неща, които бяха оплячкосани от вехтошарските му магазини, вече бяха наредени в щайги за отнасянето им на втория етаж. Ако имаше късмет, щяха да го пуснат по-рано. Така щеше да отиде поне за края на празненството! Зачуди се кой ли от членовете на гилдията му ще ръководи работата днес. Случи ли се да е старият Аркънгарт или доктор Уеймът, би бил обречен — те винаги го караха да си изкара цялата смяна, независимо дали има работа, или не. Ако е Поти Пютъртайд или госпожица Плим, можеше да извади късмет…

Докато бързаше към кабинета на началника, започна да осъзнава, че някой много по-важен от когото и да било от тях е на служба в Търбуха тази вечер. Отвън беше паркиран малък бръмбар — лъскав черен бръмбар, — който носеше емблемата на Гилдията на историците върху капака на двигателя си и който беше прекалено луксозен, за да принадлежи на някой от обикновените служители. Двама мъже в ливреи, които подсказваха за високото им положение, стояха до превозното средство. Бяха груби типове, въпреки шикозните им премени, и Том веднага ги позна — Пюси и Генч — разкаялите се аеропирати, които от двайсет години бяха верни сподвижници на главния историк и пилотираха „Асансьор до 13-ия етаж“, когато се наложеше да отпътува на експедиция. Валънтайн е тук! — помисли си Том и се опита да не зяпа, когато мина покрай тях.

Тадеус Валънтайн беше неговият герой: бивш боклучар, който се беше издигнал толкова много, че се беше превърнал в най-известния археолог на Лондон — както и в главен историк, за потрес и ужас на хора като Померой. Том си беше закачил негова снимка на стената над леглото си в спалното помещение и беше чел книгите му — „Приключенията на един практичен историк“ и „Обезлюдената Америка: прекосяването на един мъртъв континент с оръжие, фотоапарат и дирижабъл“, — докато не ги научи наизуст. Моментът, с който се гордееше най-много в своя живот, беше онзи ден, когато беше на дванайсет и Валънтайн слезе долу, за да раздаде наградите на чираците по случай края на годината, включително и тази, която Том спечели за есе на тема разпознаване на фалшиви антики. Все още помнеше всяка дума от речта на този велик човек:

— Никога не забравяйте, чираци, че ние, историците, сме най-важната гилдия в нашия град. Не изкарваме толкова пари, колкото търговците, но създаваме познание, което струва много повече. Може да не управляваме града като навигаторите, но накъде щяха да пътуват те, ако не бяхме запазили древните карти? А що се отнася до Гилдията на инженерите — просто помнете, че всяка машина, която някога са конструирали, е била базирана на фрагменти от Старата технология — древна висока технология, която нашите уредници на музеи са запазили или нашите археолози са изровили.