Филип Рив - Хищническо злато

Фрея се събуди рано, но продължи да лежи в мрака.

Нейният град потреперваше и се олюляваше под нея, докато мощните двигатели го носеха по леда. Все още беше сънена и зачака слугите да дойдат, за да ѝ помогнат да стане от леглото. Трябваше ѝ известно време, за да си спомни, че всички са мъртви.

Отметна завивките, запали аргоновите лампи и загази през прашните купчини от захвърлени дрехи към банята. От няколко седмици се опитваше да събере кураж да си вземе душ, но тази сутрин за пореден път беше надвита от сложното управление на душ-кабината: не успя да подкара топлата вода. Накрая, както се случваше в последно време, просто напълни легена и си изми лицето и врата. За щастие, беше останал малко сапун. Натърка косата си с него и потопи глава под водата. Слугите ѝ щяха да използват шампоан, лосиони, мехлеми, балсами, всякакви ароматни мазила, но всички бяха мъртви и натежалите от бутилки редици и редици от рафтове в банята я плашеха. Изправена пред подобен богат избор, Фрея реши да не използва нищо.

Поне се беше научила да се облича сама. Вдигна от пода една от намачканите си рокли, остави я на леглото и се навря в нея откъм долната ѝ страна, като вложи доста усилия, за да извади ръцете и главата си през правилните дупки. Дългата пухена жилетка, която се слагаше над роклята, беше доста по-лесна за обличане, но за сметка на това проблемите с копчетата не бяха за подценяване. Слугините ѝ винаги се справяха изключително бързо и лесно с тях, смееха се и говореха за предстоящия ден, докато ги закопчаваха, и никога не вкарваха някое в погрешната дупка. Но и те бяха мъртви.

Фрея руга, мъчи се и се бори петнадесет минути с облеклото си, след което погледна резултата в напуканото огледало. Не е зле , помисли си тя, предвид обстоятелствата. Вероятно някое украшение щеше да помогне за по-добрия ѝ външен вид, но когато отиде в стаята с бижута, осъзна, че повечето от хубавите ги нямаше. Напоследък много неща изчезваха. Фрея нямаше представа къде отиват. Както и да е, нямаше нужда от диадема на лепкавата си, мита със сапун коса, нито ѝ беше изтрябвала огърлица от кехлибар и злато около мърлявия ѝ врат. Майка ѝ, разбира се, нямаше да одобри, ако я видеше без никакви бижута, но тя също беше мъртва.

Прахта беше натрупала като сняг в празните и тихи коридори на двореца ѝ. Фрея позвъни, за да повика слуга, и се загледа през прозореца, докато го чакаше да пристигне. Арктическият полумрак навън сивееше по заледените покриви на града ѝ. Подът потреперваше в ритъма на зъбните колела и буталата в машинното отделение. Почти не се усещаше, че се движат, тъй като това беше Дебелият лед, северът на Севера, и нямаше никакви ориентири, а само бели равнини, които едва проблясваха с отражението на небето.

Слугата ѝ пристигна и намести напудрената си перука.

— Добро утро, Смю — поздрави Фрея.

— Добро утро, Ваше Великолепие.

За момент ѝ се прииска да прати дребното човече в покоите си, за да стори нещо по въпроса с всичкия там прахоляк, разхвърляните дрехи и изгубените бижута, да го накара да ѝ покаже как работи душът. Но той беше мъж и щеше да е немислимо нарушаване на традициите един мъж да влезе в личните покои на маркграфинята. Вместо това му каза дежурната за всяка сутрин реплика:

— Можеш да ме ескортираш до залата за закуска, Смю.

Фрея пътува с него в лифта до долния етаж. Представи си как градът ѝ се движи по ледената покривка като малък черен бръмбар, пълзящ по бяла чиния. Въпросът беше накъде отива. Смю искаше да научи отговора, беше изписано на лицето му, личеше от начина, по който постоянно я поглеждаше въпросително. Комитетът по транспорта също желаеше да научи. Безцелното бягане от лапите на гладните градове хищници беше важно, но вече беше дошло време Фрея да реши бъдещето на града си. От хиляди години народът на Анкъридж разчиташе на дома Расмусен за вземането на подобни решения. Все пак жените от рода бяха специални. Нима не управляваха Анкъридж още от Шейсетминутната война? Нима Ледените богове не говореха в сънищата им и нима не им казваха накъде да поеме градът, за да намерят добри търговски партньори и да избегнат ледени капани и хищници?

Фрея беше последната от рода си и Ледените богове не ѝ говореха. В последно време почти никой не ѝ говореше, а когато го правеха, просто я питаха по възможно най-любезния начин кога ще определи курс. Защо питате мен? — искаше ѝ се да им изкрещи. — Аз съм само едно момиче! Не желая да бъда маркграфиня! Но, за съжаление, нямаше вече кого другиго да попитат.