Филип Рив - Хищническо злато

И тогава нещо, което уредникът на пристанището каза, си проправи път през мъглата от самосъжаление и главоболието, което помрачаваше мислите му. Име. Познато име. Ценно име!

— Да не би да каза „Джени Ханивър“?

— Да, сър.

— Но това е невъзможно! Този дирижабъл е изгубен, откак боговете унищожиха Лондон!

Уредникът поклати глава.

— Не е така, сър, въобще не е така. Просто през изминалите две години летя в чуждестранни небеса. Чух, че е търгувал с онези градове зикурати на Нова Мая.

Господин Блинко му благодари и излезе на кея. Той беше едър мъж и не му се налагаше да тича много често, но сега си струваше да го направи. Изблъска едни деца, които се редуваха да гледат към небето през монтиран на парапета телескоп. Погледна на юг и забеляза залязващото слънце да се отразява в предните прозорци на въздушен кораб — малък червен дирижабъл с гондола с подсилени планки и двигатели „Жьоне-Каро“.

Господин Блинко побърза да се върне на собствения си летателен апарат „Проблясък“ и при изстрадалите си съпруги.

— Бързо! — провикна се той и скочи в гондолата. — Включете радиото!

— Явно Пенироял му се е изплъзнал отново — каза едната от съпругите.

— Ама че изненада — подкрепи я втора.

— Точно това се случи и в Аркангел — обади се трета.

— Тишина, съпруги! — изкрещя Блинко. — Това е важно!

Четвъртата му съпруга направи физиономия.

— Пенироял не си струва труда.

— Горкият мил професор Пенироял — промълви жално петата.

— Забрави за него — излая съпругът ѝ, свали си шапката и си сложи слушалките. Настрои предавателя на секретна честота и направи нетърпелив жест на съпруга номер пет да спре да хленчи и да завърти манивелата. — Познавам хора, които ще ми платят много добре, като им споделя какво научих току-що! Търговският дирижабъл, с който Пенироял се измъкна, е старата кошница на Ана Фанг!

Едва сега Том осъзна колко много му липсва компанията на другите историци. Хестър винаги изслушваше с интерес странните факти и истории, които помнеше от дните си на чирак, но не можеше да му предложи много в замяна. Тя се грижеше сама за себе си още от дете и макар да знаеше как да се качи на борда на движещ се град, как да хване и одере котка и как да срита някой крадец точно където боли най-много, не си беше направила труда да изучава историята на своя свят.

Приповдигнатото настроение на професор Пенироял изпълваше пилотската кабина на „Джени Ханивър“. Той си имаше собствена теория или анекдот за абсолютно всичко и докато го слушаше, Том беше налегнат от носталгия по старите дни в Лондонския музей, където живееше заобиколен от книги, факти, реликви и научни спорове.

— Вземи тази планинска верига например — каза Пенироял и посочи предния прозорец. Летяха на юг над един дълъг участък на Танхойзер и блясъкът на лавата в един активен кратер подскачаше върху лицето на изследователя. — Тя ще е темата на новата ми книга. Откъде се е появила? Не е била тук в древни времена, знаем това благодарение на картите, които са се запазили. Как се е издигнала толкова бързо? Какво я е причинило? Същото се отнася и за Шан Гуо. Жан Шан е най-високата планина в света, но не се споменава никъде в древните анали. Дали тези нови планини наистина са се появили в резултат на естествена вулканична дейност, както са ни учили? Или причината е някаква древна технология, която се е побъркала? Експериментален източник на енергия или ужасно оръжие! Създател на вулкани! Помисли си какво откритие би било това, Том!

— Не сме заинтересовани от откриването на Стара технология — автоматично отговори Хестър, която се беше навела над масата с картите и се опитваше да планира курс. Пенироял я дразнеше все повече и повече.

— Разбира се, че не, мило момиче! — отговори професорът и се извърна встрани от нея (все още не можеше да погледне ужасното ѝ лице, без да потръпне). — Разбира се, че не! Много благороден и уместен предразсъдък. Въпреки това…

— Това не е предразсъдък — сопна се Хестър и се обърна към него с железния навигационен пергел в ръка. Пенироял се разтревожи, че тази девойка може да го нарани, ако продължава в същия дух. — Майка ми беше археоложка. Също така изследователка, авантюристка и историчка като теб. Тя отиде до мъртвите земи на Америка и намери нещо, което донесе у дома. Нещо, наречено МЕДУЗА. Управниците на Лондон чуха за това оръжие и изпратиха своя човек Валънтайн да я убие. Тогава той стори това на лицето ми и отнесе машината в Лондон. Инженерите там я накараха да работи, но — Бам! — тя се повреди и всичко приключи.