Филип Рив - Хищническо злато

— Представи си въодушевлението ми, Том! Да тръгна по тази река беше като да се върна в началото на света. Първоначално се натъкнахме само на голи камъни, върху които тук-там имаше опустошени от времето стени и криви греди, останали от някои велики сгради на древните. Тогава, един ден, забелязах парче зелен мъх, а после и още едно! След няколко дни пътуване на север се натъкнахме на трева, папрат и тръстика от двете страни на коритото. Самата река ставаше по-чиста, което позволяваше на Дванадесет Дни да лови риба, а Перална Машина я приготвяше за нас всяка вечер на огъня край брега. А дърветата, Том! Ах, брези, дъбове и борове покриваха цялата земя, реката се вливаше в огромно езеро, а там, горе на бреговете, се намираха грубите постройки на племето. Каква гледка представляваха за един историк! Америка отново беше жива след всичките тези хилядолетия!

— Няма да те отегчавам с истории как живях три години с добрите хорица от племето. Нито как спасих красивата дъщеря на вожда, която се казваше Пощенски Код, от прегладняла мечка, как тя се влюби в мен и как се наложи да избягам от разгневения ѝ годеник. Няма да ти обяснявам също как пътувах отново на север по леда и се завърнах след много приключения във Великия ловен район. Можеш да прочетеш за всичко това в моя междуполисен бестселър „Красивата Америка“, когато стигнем в Брайтън.

Том не продума доста дълго време. Главата му беше препълнена с чудесни картини, които разказът на Пенироял беше предизвикал в съзнанието му. Трудно му беше да повярва, че не е чувал за невероятното откритие на професора. Та то беше покъртително! Монументално! Явно Гилдията на историците беше постъпила изключително глупаво, след като беше отхвърлила такъв човек!

Младежът най-накрая съумя да попита:

— Повече не се ли върнахте, професоре? Не организирахте ли втора експедиция с по-добра екипировка…

— Уви, Том — въздъхна Пенироял. — Така и не намерих никого, който да финансира завръщането ми там. Имай предвид, че фотоапаратите и оборудването ми за вземане на проби бяха разрушени при катастрофата на „Алън Куотърмейн“. Взех няколко артефакта с мен, когато напуснах племето, но всички бяха изгубени по време на обратното ми пътуване. Как можех да накарам някого да финансира втора експедиция без доказателства? Честната дума на един алтернативен историк не стига за това. За съжаление — изрече натъжен професорът, — до ден-днешен, Том, има хора, които не вярват, че съм ходил в Америка.

Гласът на Пенироял продължаваше да ехти от пилотската кабина, когато Хестър се събуди на следващата сутрин. Цяла нощ ли беше стоял там? Вероятно не, помисли си тя, докато си миеше лицето в камбуза на „Джени Ханивър“. Сигурно се е наспал, за разлика от горкия Том, и сега се е върнал, примамен от аромата на сутрешното кафе.

Погледна през прозореца, докато си миеше зъбите — беше готова да приеме всякаква гледка, само не и собственото си отражение в огледалото над мивката. Небето беше с цвят на крем карамел и по него се носеше облак, подобен на листо ревен. В средата на прозореца имаше три малки черни точки. Петна мръсотия, помисли си Хестър, но когато се опита да ги изчисти с ръкава си, разбра, че греши. Намръщи се, взе телескопа и погледна през него. Намръщи се още повече.

Отиде в пилотската кабина и завари Том да се приготвя за лягане. Бурята не беше отминала, но вече бяха прелетели над планините и макар вятърът да ги забавяше, нямаше опасност да бъдат отнесени от някоя вулканична струя или да се разбият в някой зъбер. Любимият ѝ изглеждаше изморен, но доволен. Той направо засия, когато Хестър влезе в пилотската кабина. Пенироял седеше в мястото на помощник-пилота, а в ръката си държеше чаша от най-доброто кафе на „Джени“.

— Професорът ми разказваше за някои от експедициите си — сподели развълнуван Том и стана, за да позволи на любимата си да поеме управлението. — Няма да повярваш какви приключения е имал!

— Сигурно няма — съгласи се момичето. — Но единственото нещо, което ме интересува в момента, е защо няколко бойни дирижабъла ни преследват.

Пенироял изграчи изплашено, но побърза да закрие устата си с ръка. Том отиде до прозореца на бакборда, за да се увери в думите на Хестър. Точките ги приближаваха и нямаше никакво съмнение, че са дирижабли — три на брой, летящи в редица.

— Вероятно са търговци, насочили се към Въздушен пристан — изрече обнадежден той.