Филип Рив - Хищническо злато

— Това е бил дирижабълът на Ана Фанг? Велика Клио! Всемогъщи Поскит! Зелена буря боготворят Ана Фанг! Движението им беше сформирано от пепелта на Северната аерофлота! То се закле да отмъсти за хората, убити от агентите на Лондон в Батмунк Гомпа! Естествено, че ще искат да си върнат дирижабъла ѝ! Милостиви богове, защо не ми казахте, че този летателен апарат е краден? Настоявам всичките ми пари да бъдат възстановени на мига!

Хестър го избута встрани и отиде до навигационната маса.

— Том? — провикна се тя, докато разглеждаше онези карти, с които разполагаха за Танхойзер. — Има пролука във веригата от вулкани на запад от тук — прохода Драхен. Може би там ще намерим някой град, на който да кацнем.

Продължиха да летят, като се носеха в редкия въздух над заснежени върхове и дори веднъж минаха опасно близо до димна струя, избълвана от гърлото на млад вулкан. Не видяха никакъв проход, нито град. След още час, в който трите Лисичи демона значително скъсиха преднината им, няколко ракети прелетяха покрай прозорците им и експлодираха дясно на борд.

— О, Куърк! — изрева Том… но Куърк беше бог на Лондон и щом не си беше мръднал пръста да спаси собствения си град, защо му беше да идва на помощ на някакъв очукан дирижабъл, изгубен в серните въздушни пространства над Танхойзер?

Пенироял се опита да се скрие под навигационната маса.

— Те изстрелват ракети!

— О, благодарим ти за просветлението, тъкмо се чудехме какви са тези големи неща, които експлодират — отвърна Хестър, раздразнена от факта, че предположението ѝ се оказа погрешно.

— Но ти каза, че няма да го направят!

— Целят се в двигателите — каза Том. — Ако успеят да ги извадят от строя, ще останем на едно място в небето, а те ще могат да ни настигнат и да ни вземат на абордаж…

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита настоятелно Пенироял. — Не можеш ли да отвърнеш?

— Не разполагаме с никакви ракети — отвърна неловко младежът. След последната ужасна битка над Лондон, когато свали „Асансьора до 13-ия етаж“ и видя с очите си как екипажът му изгоря в гондолата, беше се зарекъл, че „Джени Ханивър“ ще бъде мирен дирижабъл. Оттогава ракетните му установки бяха празни. В момента съжали за скрупулите си. Благодарение на него съвсем скоро Хестър и професор Пенироял щяха да попаднат в ръцете на Зелена буря.

Още една ракета прелетя покрай тях. Време беше за отчаяни действия. Отново призова Куърк, след което плъзна „Джени“ рязко вляво и се устреми към лабиринта от планини, като се промъкваше в сенките на брулените от вятъра базалтови зъбери и отново излизаше на светло.

Под него — много под и пред тях — протичаше друго преследване. Едно малко боклучарско градче препускаше на юг през пролуките в планините, а зад него с отворени метални челюсти го следваше голям, ръждясал, триетажен самоходен град.

Том насочи „Джени“ натам, като от време на време поглеждаше през перископа, където трите Лисичи демона все още му дишаха във врата. Пенироял си гризеше ноктите и ломотеше имената на някакви неизвестни богове: „О, велики Поскит! О, Дийбъл, спаси ни!“. Хестър отново включи радиото и замоли града, който приближаваха, за разрешение за кацане.

Кратко затишие. Една ракета се заби в планината на тридесет метра зад тях. Радиото изпука и от него се разнесе женски глас, който говореше на аеросперанто с тежък славянски акцент.

— Тук е пристанището на Новая-Нижни. Молбата ви е отхвърлена.

— Какво? — изпищя Пенироял.

— Но това не е… — изуми се Том.

— Случаят е спешен! — отвърна Хестър по радиото. — Преследват ни!

— Наясно сме — заяви гласът, изпълнен със съжаление, но категоричен. — Не желаем неприятности. Новая-Нижни е миролюбив град. Стойте настрана, моля, или ще стреляме по вас.

Една ракета полетя от водача на Лисичите демони и едва не отнесе кърмата. Грубите гласове на пилотите на Зелена буря заглушиха за момент заплахите от Новая-Нижни, след което жената отново се завърна и съобщи още по-настоятелно:

— Стойте настрана, „Джени Ханивър“, или ще стреляме!

На Том му хрумна една идея.

Нямаше време да обяснява на Хестър какво смята да направи. Така или иначе не мислеше, че ще получи одобрението ѝ, тъй като беше заимствал идеята за тази маневра от Валънтайн и от разказите му от „Приключенията на един практичен историк“ — една от онези книги, които искаше да изживее, докато все още беше чирак и нямаше представа какво представляват истинските приключения. „Джени“ започна да бълва газ от горните клапи, да се снижава над прииждащия град и да лети към него и към катастрофален сблъсък. Гласът по радиото се превърна в писък, към който се присъединиха Хестър и Пенироял, когато Том прелетя ниско над ръждясалите фабрики по края на средния етаж и я закара между две огромни подпори, където горният етаж хвърляше сянката си. Двата Лисичи демона зад него се отказаха от преследването, но водачът им беше по-дързък от тях и го последва в сърцето на града.