Филип Рив - Хищническо злато

Това беше първото посещение на Том в Новая-Нижни и щеше да се окаже доста кратко. Доколкото видя, градът много приличаше на бедния стар Лондон с широките си улици, които се виеха от центъра на всеки етаж. „Джени Ханивър“ летеше над една от тях, на височината на улична лампа. Шокираните жители го зяпаха от високите прозорци, а пешеходците бързаха да намерят някакво укритие. Близо до центъра на етажа се издигаха масивни подпори и асансьорни шахти — слалом, в който на малкия дирижабъл му се наложи да прелети на сантиметри от опасностите, като се отърва само с одраскване на балона и одиране на боята от насочващите перки. Преследващият ги Лисичи демон обаче не извади такъв късмет. Нито Том, нито Хестър успяха да видят точно какво се случи, но чуха раздиращия звук от катастрофата дори през грохота на двигателите на „Джени“. С помощта на перископа видяха търкалящата се по палубата развалина от кораба, чиято гондола беше увиснала като пияница върху оказалия се на пътя ѝ железопътен мост.

Изведнъж ги заля ослепителната слънчева светлина от другия край на града. Като че ли успяха да се измъкнат и дори вкамененият Пенироял се зарадва на успеха. Но Зелена буря не се отказваше толкова лесно. „Джени“ се гмурна през мъглата от изгорели газове, която се носеше зад града. Двата Лисичи демона ги чакаха отвъд нея.

Една ракета се вряза в двигателите дясно на борд. Експлозията пръсна прозорците на пилотската кабина и запрати Хестър на пода. Тя се изправи на крака с големи усилия и видя, че Том продължава да работи с управлението. Косата и дрехите му бяха посипани със стъклени късчета. Пенироял се беше свлякъл на навигационната маса, а от рана на плешивата му глава течеше кръв, където здравата го беше халосал един от месинговите пожарогасители на „Джени“, който се беше откачил при експлозията. Хестър го издърпа до едно от местата до прозореца. Професорът все още дишаше, но очите му се бяха обърнали наполовина зад клепачите и от тях бяха останали само два бели полумесеца. Изглеждаше като човек, който разглежда нещо много интересно във вътрешността на главата си.

Дирижабълът беше ударен от още ракети. Една откачена перка изсвистя наблизо и полетя към снежните полета като дефектен бумеранг. Том продължаваше да се занимава с управлението, но „Джени Ханивър“ отказваше да му се подчинява — или рулят не беше изправен, или въжетата, чрез които работеше, се бяха скъсали. От една пролука в планините ги заля свиреп порив на вятъра, който запрати дирижабъла право към Лисичите демони. По-близкият от двата направи рязка маневра, за да избегне сблъсъка, но вместо това се вряза в спътника си.

Експлозията, която беше на по-малко от двадесет метра дясно на борд, изпълни пилотската кабина на „Джени“ с потресаващо ярък блясък. Когато зрението на Хестър отново се проясни, тя видя летящите в небето останки. Чу свистенето и разбиването на по-големите парчета на Лисичите демони, които падаха в планинския проход долу. Чу също грохота на двигателите на Новая-Нижни на няколко километра зад тях, както и скърцането и бученето на колелата му, докато се оттегляше на юг. Чу ударите на собственото си сърце — то биеше много шумно и бързо — и осъзна, че двигателите на дирижабъла им са спрели. От все по-френетичните опити на Том да се справи с управлението, ставаше ясно, че няма голяма надежда да заработят отново. През счупените прозорци нахлуваше безмилостен вятър, който носеше след себе си снежинки, студ и свежия мирис на лед.

Хестър изрече бърза молитва за душите на пилотите на Зелена буря с надеждата, че призраците им ще побързат да се оттеглят в Мрачните владения и няма да останат тук, за да създават повече проблеми. След това отиде до Том. Той се отказа от безсмислената си борба с управлението и я прегърна. Двамата постояха така известно време, с вперени в пейзажа пред тях погледи. „Джени“ прелетя покрай един голям вулкан. От другата му страна нямаше повече планини, само безкрайна синьо-бяла равнина, която се простираше до хоризонта. Оставиха се на милостта на вятъра, който ги запрати в Ледената пустош.

— Положението е много лошо — заяви Том. — Не мога да поправя двигателите, без да кацнем, а ако го сторим…

Нямаше нужда да довършва. Минаха три дни от бедствието в прохода Драхен и под реещото се туловище на „Джени Ханивър“ пейзажът изглеждаше враждебен като някаква замръзнала луна — безкрайна пустош от дебели ледове. Тук и там през белотата се мярваше по някой планински връх, но те също бяха безлюдни, бели и негостоприемни. Нямаше следа от села, градове или скитащи снегомади, нито пък идваше отговор на постоянните призиви за помощ, които отправяха. Макар да беше едва ранен следобед, слънцето вече залязваше. То представляваше червен диск, който не даваше никаква топлина.