Филип Рив - Дяволски устройства

Първоначално нямаше нищо. После се появи искра, която изсъска и разкъса оръфаните мрежи от сънища и спомени. В следващия миг нещо запука, забуча и през тялото му премина синьо-бяла вълна от електричество, която проникна в сухите коридори на мозъка му и ги заля, както приливът изпълва морска пещера. Тялото му се изви толкова силно, че за момент само петите и задната част на бронирания му череп останаха на земята. Събуди се с писък и всичко му беше в мъгла. Имаше чувството, че пада.

Спомни си смъртта. Спомни си обезобразеното лице на момичето, което го гледаше, докато той лежеше във влажната трева. Тя беше важна за него, някой, за когото му пукаше повече, отколкото на един преследвач трябваше да му пука. Имаше нещо, което искаше да ѝ каже, а не успя. Сега в главата му беше останал само остатъчният образ от нараненото ѝ лице.

Как ѝ беше името? Устата му си спомни.

— Х…

— Жив е! — чу се глас.

— ХЕС…

— Още веднъж, моля. Бързо.

— Зарежда.

— ХЕСТЪР…

— Пазете се!

През тялото му премина още една вълна електричество и помете последните му късчета спомени. Знаеше единствено, че е преследвач и се казва Шрайк. Едното му око заработи отново. Видя някакви неясни силуети през ледената буря от смущения. Постепенно се превърнаха в човешки фигури на фона на небе, пълно с препускащи облаци от лунна светлина. Валеше силно. Около отворения му гроб се бяха събрали живородени, с очила, униформи и найлонови пелерини. Някои от тях носеха кварцово-йодни фенери, други работеха с машини със светещи лампички и циферблати. От тях излизаха кабели, които се свързваха с тялото му. Установи, че стоманеният му череп е махнат и горната част на главата му, където се намираше преследваческият му мозък, е отворена.

— Господин Шрайк? Чувате ли ме?

Над него беше застанала много млада жена. Имаше бегъл спомен за някакво момиче и се зачуди дали не беше именно за нея. Но все пак не, имаше нещо нередно в лицето от сънищата му, а това тук беше перфектно: източни черти, високи скули, бяла кожа и черни очи, които го гледаха зад големи черни очила. Късата ѝ коса беше боядисана в зелено. Под прозрачната пелерина носеше черна униформа, а на високата черна яка се виждаха избродирани със сребърен конец крилати черепи.

Младата жена сложи ръка върху ръждясалите му метални гърди и каза:

— Не се страхувайте, господин Шрайк. Знам, че това е объркващо за вас. Бяхте мъртъв повече от осемнадесет години.

— МЪРТЪВ — повтори преследвачът.

Младата жена се усмихна. Зъбите ѝ бяха бели, изкривени и малко по-големи за малката ѝ уста.

— Може би „летаргия“ е по-правилното определение. Старите преследвачи никога не умират, господин Шрайк…

Последва някакъв тътен, който беше прекалено ритмичен, за да е от гръмотевица. В облаците заблестя пулсираща оранжева светлина и превърна издигащите се над тях скали в силуети. Някои от войниците вдигнаха изнервени погледи.

— Реактивни оръжия — каза единият от тях. — Проникнали са през блатните крепости. Земноводните им предградия ще са тук до час.

Жената погледна през рамо и отвърна:

— Благодаря, капитане — и отново се обърна към Шрайк. Ръцете ѝ бързо работеха с мозъка му. — Бяхте лошо повреден и сте се изключили, но ние ще ви поправим. Аз съм доктор Енона Зироу от Възкресителния корпус.

— НЕ СИ СПОМНЯМ НИЩО — призна Шрайк.

— Паметта ви беше повредена — обясни жената. — Не мога да я възстановя, съжалявам.

В преследвача се надигнаха гняв и паника. Имаше чувството, че тази жена е откраднала нещо от него, макар да нямаше представа какво. Опита се да извади нокти, но не можеше да помръдне. Като че ли беше само едно око, което лежеше върху влажната земя.

— Не се тревожете — каза доктор Зироу. — Миналото ви не е важно. Отсега нататък ще работите за Зелена буря. Съвсем скоро ще имате нови спомени.

На небето зад усмихнатото ѝ лице нещо изригна в беззвучни петна от червена и жълта светлина. Един от войниците изкрещя:

— Идват! Дивизията на генерал Нага контраатакува с тъмблъри, но това няма да ги задържи за дълго…

Доктор Зироу кимна, излезе от гроба и избърса калта от ръцете си.