Филип Рив - Дяволски устройства

Зад бараката на Боне в машинното отделение ръждясваше охлювът, който го беше довел в Анкъридж. Името му беше „Ларва“ и Рен и приятелите ѝ често играеха като деца на криеница между кривите му крака. Винаги ѝ е изглеждал смешен с големите си плоски крайници и предни прозорци, които приличаха на очи на таласъм. Никога не си беше представяла колко плавно може да се движи един охлюв, колко лъскав може да е извитият му корпус и колко ярко може да се отразява лунната светлина в мократа му повърхност, докато си проправяше път към брега.

Този плавателен съд беше по-малък от „Ларва“ и тялото му беше по-плоско — приличаше по-скоро на кърлеж, отколкото на паяк. Рен си помисли, че е боядисан в камуфлажна шарка, но не можеше да прецени на лунната светлина. През изпъкналите прозорци видя някакво малко момче да работи на пулта за управление. Лицето му беше изкривено от стичащата се по стъклата вода. Хлапето спря машината до брега, рампата се отвори с хидравлично съскане и остърга чакъла.

— Охлювът „Автолик“ — каза Гаргара и покани с жест Рен да се качи на борда. — Гордостта на флотата на Изгубените момчета. Качвай се, моля. Заповядай. Обещавам да не се потапяме, докато не те оставим на брега.

— Ами ако дойдат още Сухи? — попита другото Изгубено момче, което всъщност не беше момче, забеляза Рен, а момиче, красиво и навъсено. — Ами ако Боне вдигне тревога?

— Той ни обеща — отвърна Гаргара. — Това ми стига.

Момичето се намръщи на Рен, тъй като съвсем не изглеждаше убедено. Късият черен жакет, който носеше, се разтвори и разкри затъкнатия в колана ѝ пистолет. Нямам избор , помисли си Рен. Ще трябва да се доверя на Гаргара. След като взе това решение, вече не ѝ беше трудно да се качи по рампата и да влезе в студения и осветен в синьо търбух на охлюва. В крайна сметка, ако Гаргара искаше да я убие, можеше да го направи без никакъв проблем и на брега.

Отведоха я в задната част на съда, където предположи, че се намира личната каюта на Гаргара. Гоблени прикриваха мрачните стоманени стени и навсякъде бяха нахвърлени книги и джунджурии. Тлееше пръчка тамян, която се опитваше с миризмата си да прикрие мириса на мухъл и метал от охлюва. Това накара Рен да си представи изискани хора и далечни места. Седна на един стол, а Гаргара се разположи на леглото. Изгубеното момиче застана на вратата и продължаваше да гледа сърдито. Малкото момче, което Рен видя през прозореца, стоеше зад нея и наблюдаваше гостенката с ококорени и изумени очи, докато Гаргара не му каза:

— Връщай се на поста си, Рибна крокета.

— Но…

— Веднага!

Момчето се изпари, а Гаргара дари Рен с леко кисела усмивка.

— Съжалявам за това. Рибна крокета е новобранец. Само на десет години е и току-що напусна Обирджийника. Никога досега не е виждал Сух, освен на екраните на многокраките. А ти си толкова красива.

Рен се изчерви и заби поглед в пода, където от ботушите ѝ се стичаше кална вода върху прекрасните стамбулски килими на Гаргара. „Обирджийника“ беше мястото, където се обучаваха Изгубените момчета, спомни си тя. Те биваха отвличани от палубите на градовете салове, докато бяха твърде малки дори да го осъзнаят, после ги отвеждаха в потопения град Гримзби и ги обучаваха в изкуството на обира. „Многокраките“ бяха камери-роботи, които се използваха, за да шпионират жертвите си. Госпожица Фрея беше накарала учениците си да направят цял проект за Изгубените момчета. По онова време Рен смяташе, че е безсмислено да учи нещо подобно.

Гаргара се обърна към момичето на прага на вратата:

— Пречка, на нашата гостенка ѝ е студено. Би ли ѝ донесла малко горещ шоколад?

— Не знаех, че има и Изгубени момичета — каза Рен, когато сърдитата девойка изчезна.

— Много неща се промениха в Гримзби от времето на Боне — обясни Гаргара. — Между нас да се остане, Рен, в общи линии аз управлявам мястото. Успях да се отърва от много от грубите и агресивни момчета, с които Чичо се беше заобиколил. Убедих го да започне да води момичета, не само момчета. Нямаше никаква полза да живеем без тях. Те ни помагат да сме по-цивилизовани.

Рен погледна към вратата. Видя момичето на име Пречка да вади някакви тенджери в помещение, което приличаше на кухня. Честно казано, въобще не приличаше на човек, който би внесъл по-голямо усещане за цивилизация сред тях.

— Пречка съпруга ли ти е? — попита тя, но побърза да добави още нещо, защото не искаше да изглежда прекалено пряма: — Вероятно ти е приятелка или спътница?