Филип Рив - Дяволски устройства

— Ще го попитам — обеща тя, изпълнена със съмнения.

— Благодаря ти! — Изгубеното момче взе ръцете ѝ в своите. Дланите му бяха топли, а очите му прекрасни. Рен си помисли колко щеше да е хубаво да разкаже на Тилди, че е прекарала малките часове на нощта в пиене на течен шоколад в каютата на очарователен подводен пират. След това обаче се сети, че едва ли някога ще може да сподели на приятелката си или на някой друг за Гаргара и „Автолик“. Но така дори беше по-интересно. Това беше най-хубавата ѝ тайна до този момент. — Утре, около шест часа, ще те чакам горе сред дърветата на хълма. Удобно ли ти е тогава? Ще можеш ли да се измъкнеш?

— По това време вечеряме. Ще забележат отсъствието ми. Мама…

— По пладне тогава. По пладне или малко след това.

— Добре…

— Искаш ли сега Пречка да те изпрати до вас?

— Сама ще се прибера — отвърна Рен. — Често се разхождам по тъмно.

— Може би и теб ще направим Изгубено момиче — каза Гаргара и се засмя, за да ѝ покаже, че се шегува. Той стана и тя последва примера му. Тръгнаха по коридорите на охлюва към рампата. Новобранецът Рибна крокета надничаше към тях от контролната зала. Навън нощта беше студена, луната светеше и вълните се разбиваха в брега, сякаш нищо не се беше случило. Рен помаха, каза „Довиждане“ и помаха отново, след което тръгна бързо по брега и се скри сред дърветата.

Гаргара гледа след нея, докато не я изгуби от поглед. Момичето Пречка излезе навън, застана до него и плъзна ръка в неговата.

— Имаш ли ѝ доверие? — попита тя.

— Не знам. Може би. Струва си да опитаме. Нямаме достатъчно време да останем и да търсим сами нещото, а и не можем да направим кой знае какво с многокраките в това бунище. Тези Сухи ни помнят. Съвсем скоро ще съберат две и две, ако започнат да чуват тракане на малки магнитни крачета в топлопроводите си. Но не се тревожи, ще кажа на Рибна крокета да изпрати няколко на пост около къщата на Рен, така че ще разберем, ако ни изпее на хората си.

— Какво ще стане, ако го направи?

— В такъв случай ще избием всички — отвърна Гаргара. — Ще ти позволя да се заемеш сама с Рен с красивия си малък нож. — Той я целуна, след което двамата се обърнаха и се качиха на борда.

Рен, която нямаше никаква представа за случващото се в този момент, вървеше към дома си, а в главата ѝ се надпреварваха какви ли не шеметни мисли, вина, задоволство. Имаше чувството, че през последните няколко часа е пораснала много повече, отколкото през всичките си петнайсет години.

Новият ден се оказа хубав и ясен, небето над езерото беше синьо като кръглолистна камбанка, а водата в него — прозрачна като стъкло. Всеки от островите на Вайнленд седеше кротко и спокойно върху собственото си отражение. Рен, която беше изтощена от нощните си приключения, спа до късно, но навън Анкъридж се събуждаше. От комините на тридесетте обитавани къщи се издигаше дим и рибарите си казваха „Добро утро“, докато слизаха по стълбите, за да отидат на брега.

В северната част на езерото се издигаше кафеникава планина, много по-висока от Мъртвите хълмове на юг. По-ниските ѝ възвишения бяха зелени от шубраци, борове и стръмни ливади, осеяни с диви цветя. На една от тези ливади пасеше стадо елени. Имаше много от тези животни в гората на зеления бряг, а някои от тях дори бяха преплували до по-дивите острови, за да се установят там. Хората често се чудеха как са се озовали тук — може би бяха оцелели след падането на старата Американска империя, бяха дошли от заледените земи на север или се бяха преместили от някоя тучна земя на запад. Тези неща не интересуваха Хестър Натсуърти, когато опъваше тетивата на своя лък по посока на вятъра, застанала между дърветата. Интересуваше я единствено колко месо има по тези животни.

Лъкът изсъска тихичко в ръцете ѝ. Елените подскочиха във въздуха и хукнаха да бягат нагоре по хълма към прикритието на шубрака, с изключение на най-голямата кошута, която се строполи мъртва със стрелата на Хестър, забита в сърцето ѝ. Тънките ѝ крака продължаваха да подритват. Жената изкачи хълма, извади стрелата и изчисти върха ѝ в стиска суха трева, преди да я прибере обратно в колчана на гърба си. На слънчевата светлина кръвта изглеждаше много ярка. Тя топна пръст в раната и размаза част от нея по челото си, след което измърмори молитва към богинята на лова, за да не върне духът на кошутата и да я тормози. Вдигна мъртвото животно на рамото си и тръгна надолу по хълма към лодката.