Филип Рив - Дяволски устройства

Нейните съграждани вайнлендърци рядко ловуваха дивеч. Казваха, че получават достатъчно месо от рибата и птиците от езерото, но Хестър подозираше, че красивите кожи и големите черни очи на елените докосваха чувствителните им сърца и караха ръцете им да треперят. Нейното сърце не беше такова. Може би затова и беше най-добра в ловуването. Обичаше спокойствието и самотата, които намираше в гората рано сутрин, а и понякога ѝ харесваше да е далеч от Рен.

С тъга си спомни малкото смеещо се момиченце, каквото беше дъщеря ѝ някога, то често си играеше на брега на езерото или се гушеше в скута ѝ и слушаше песните ѝ. Тогава я гледаше изпълнена с обич, прокарваше пухкавите си пръстчета по стария белег, който разделяше лицето ѝ наполовина, и я караше да си мисли, че най-накрая някой може да я обича такава, каквато е, без да обръща внимание на външния ѝ вид. Да, Том постоянно повтаряше, че за него това не е от значение, но Хестър така и не се отърва от онзи страх, че дълбоко в себе си той таи желанието да е с някоя по-красива.

Рен порасна и един ден, когато беше на осем-девет години, започна да вижда майка си по същия начин, както всички останали. Нямаше нужда да казва каквото и да било: Хестър познаваше много добре този съжалителен и смутен поглед и усещаше неудобството ѝ, когато излезеха двете и срещнеха приятелите на дъщеря ѝ. Рен се срамуваше от нея.

— Това е просто период — опита се да я успокои Том, когато му се оплака. Той обожаваше Рен и на Хестър ѝ се струваше, че той винаги взема страната на малкото си момиченце. — Съвсем скоро ще го преживее. Знаеш какви са децата.

За съжаление, Хестър не знаеше какви са децата. Нейното собствено детство приключи, когато беше много малка. Майка ѝ и човека, когото смяташе за свой баща, бяха убити от истинския ѝ баща, Тадеус Валънтайн. Нямаше представа какво е да си нормално момиче. Докато Рен растеше, ставаше по-своенравна и дългият извит нос на дядо ѝ изпъкна на лицето ѝ като прекаран през портрет нож, затова и Хестър все по-трудно запазваше търпение с нея. Веднъж или два пъти се улови, че ѝ се иска Рен да не беше се раждала, да бяха само двамата с Том, както едно време, когато пътуваха по Птичите пътища.

Когато Рен най-накрая се събуди, слънцето се беше издигнало много високо. През отворения прозорец долитаха виковете на рибарите долу на брега, смехът на децата и ритмичното цепене на дърва в двора им, с което тате се беше заел. В устата си все още усещаше вкуса на шоколад. Полежа още малко, наслаждавайки се на мисълта, че никой от хората, които чуваше, изобщо никой друг в цял Вайнленд не знаеше нещата, които знаеше тя. Измъкна се от леглото и изтича към банята да се измие. От луничавото огледало над мивката в нея се взираше отражението ѝ — издължено, тясно и интелигентно лице. Ненавиждаше клюновидния си нос и луничките около твърде малката си уста, но харесваше очите си. Те бяха големи и широки, с наситеносиви ириси. Моряшки очи , така ги нарече веднъж тате и макар Рен да не знаеше какво означава това, много ѝ хареса как звучи. Тя върза отзад медночервеникавата си коса и си спомни, че Гаргара я нарече красива. Досега не се беше приемала като такава, но сега забеляза, че мъжът е прав.

Рен се спусна по стълбите към кухнята, която беше празна, белите тениски на мама висяха от простора пред прозореца. Майка ѝ беше изключително суетна относно дрехите си. Обличаше се като мъж, все в дрехи, които беше намерила в изоставените магазини по „Бореал Аркейд“, и винаги се грижеше тези дрехи да са изпрани, изгладени и предпазени от молци, сякаш, като се обличаше хубаво, хората щяха да забравят ужасното ѝ обезобразено лице. Това просто беше поредният пример колко тъжна беше мама, помисли си Рен, след което си наля чаша мляко от хладилника и си намаза мед върху една вчерашна овесена питка. Всичко изглеждаше прекрасно, но за нея беше трудно да има майка с толкова окаян външен вид. Бащата на Тилди, старият господин Смю, беше висок около деветдесет сантиметра, но той беше истински мъж на Анкъридж, така че никой не забелязваше височината му. Мама беше различна. Тя не беше особено дружелюбна, затова и всички нямаше как да не обръщат внимание на грозния ѝ външен вид. Освен това беше аутсайдер, което понякога караше Рен също да се чувства като такава.

Може би затова се почувства така силно привлечена от Изгубените момчета. Може би Гаргара беше видял в нея именно този аутсайдерски дух и това го накара да ѝ се довери.