Филип Рив - Дяволски устройства

Защо обаче се скиташе в машинното отделение по това време? Любопитството на Рен се пробуди. Тя се качи по стълбата към една от горните пътеки, откъдето се разкриваше добра видимост към двигателите и бараката на Боне. Той стоеше пред вратата. Държеше електрически фенер, който беше вдигнал нависоко, за да може да прочете някакво листче хартия. След малко го прибра в джоба си и тръгна към края на града.

Рен се спусна по стълбата и последва светлината. Чувстваше някакво вълнение. Като малка изчете всички детски книги в библиотеката на маркграфинята. Любимите ѝ истории бяха за смели момичета детективи, които се бореха с контрабандисти и разобличаваха шпионски кръгове на антимобилистите. Рен съжаляваше, че във Вайнленд няма престъпници, които да разследва. Боне не беше ли обирджия в миналото? Може да се е върнал към старата си професия!

Само дето нямаше никакъв смисъл да краде каквото и да било в Анкъридж, тъй като всички си вземаха каквото си поискат от стотиците изоставени магазини и къщи. Рен се опита да измисли по-логично обяснение за среднощното скиталчество на Боне, докато си проправяше път през купчините разглобени машини зад бараката му. Навярно му беше трудно да заспи, също като на нея. Или пък се тревожеше за нещо. Приятелката на Рен, Тилди, ѝ беше разказвала, че преди много години, когато Анкъридж за първи път пристигнал във Вайнленд, Боне бил влюбен в госпожица Фрея и съответно госпожица Фрея била влюбена в Боне, но така и не се случило нищо, защото Боне още по онова време си бил много странен. Може би всяка вечер се скиташе по улиците на машинното отделение, тъгувайки по изгубената си любов? Или пък беше влюбен в някоя друга и сега отиваше на среща с нея под лунната светлина в края на града?

Доволна от идеята, че на сутринта ще може да разкаже нещо много пикантно на приятелката си Тилди, Рен ускори крачка.

За нейна изненада Боне не спря, когато стигна края на града, а даже забърза още повече, докато слизаше по стълбите, които водеха до голата земя, и тръгна нагоре по хълма, насочил светлината на фенера пред себе си. Рен изчака малко, след което го последва, като скочи в гъвкавия пирен и се промъкна зад него по пътеката, водеща към непрестанно жужащата турбинова каменна постройка, представляваща водноелектрическата централа на стария господин Скейбиъс. Боне не спря и там, а продължи напред, като се изкачи между ябълковите градини и прекоси високото пасище в гората.

На върха на острова, където боровете изпълваха въздуха с аромата на смола, а скалите стърчаха от меката почва като шипове по гърба на дракон, Боне се спря, изключи фенера и се огледа. Рен се беше скрила в сенките петнайсетина метра зад него. Слаб вятър рошеше косата ѝ, а дърветата над нея протягаха малките си ръце към небето.

Боне погледна надолу към спящия град, сгушен в извивката на южния бряг на острова. След това му обърна гръб, вдигна фенера и го включи и изключи три пъти. Сигурно е полудял , помисли си Рен, но после се сети нещо друго: Не, сигнализира на някого, точно както в „Мили Крисп и мистерията на дванайсетия етаж“.

И не след дълго от пустите и каменисти заливи долу проблесна в отговор друга светлина.

Боне тръгна отново и Рен го последва, като се придържаше към стръмната северна страна на острова, която не се виждаше от града. Може би двамата с госпожица Фрея се бяха събрали отново и се опасяваха да не плъзнат слухове, затова си организираха тайни срещи? Беше доста романтична идея, която накара Рен се усмихне, докато следваше Боне надолу по последния стръмен участък на отъпканата от овцете пътека, мина през няколкото брези и излезе на брега между двата носа.

Но не госпожица Фрея го чакаше там, а някой друг. До водата стоеше мъж и наблюдаваше вървящата по чакъла фигура на Боне. Дори от това разстояние и на слабата светлина от аврора Рен знаеше, че за първи път вижда този човек.

В началото не можа да повярва. Във Вайнленд нямаше непознати. Единствените хора, които живееха тук, бяха онези, дошли на борда на Анкъридж, или родените впоследствие. Рен познаваше всички наоколо, но мъжът на брега ѝ беше непознат. Онзи заговори и момичето осъзна, че никога не беше чувала гласа му.

— Боне, стари мой спътнико! Радвам се да те видя отново.

— Гаргара — отвърна Боне, звучеше някак си неспокоен и не пое ръката, която странникът му подаде.

Казаха си още нещо, но Рен беше прекалено заета в предположенията си за новодошлия, че да чуе. Кой беше той? Как беше дошъл тук? Какво искаше?