Филип Рив - Хищническо злато

Опита се да не обръща внимание на странното и неблагодарно чувство на разочарование, което я обзе, и отиде да събуди Том, като се захвана да потупва лицето му, докато той не изръмжа, размърда се и попита:

— Какво има?

— Явно някой бог ни закриля — отговори тя. — Спасени сме.

Когато Том отиде в пилотската кабина, градът се беше приближил още повече, тъй като вятърът ги носеше по-бързо към него. Той беше малък и двуетажен и се придвижваше на широки метални шейни. Младежът насочи бинокъла към него и видя извитите му и увиснали челюсти, които бяха затворени като снегорин, и огромния рул, който го направляваше през леда. Това беше един елегантен град с полумесеци от високи бели сгради на горния етаж и някакъв дворцов комплекс близо до задната част, но също така създаваше едно печално впечатление заради петната ръжда и безбройните тъмни прозорци.

— Не разбирам защо не уловихме сигнала на насочващия им маяк — каза Хестър и се зае с контролите на радиото.

— Възможно е да нямат такъв — отвърна Том.

Хестър запретърсва честотите в опит да намери нещо. Не успя. Стори ѝ се много странно и зловещо този малък град да пъпли в мълчание на север. Когато обаче го повика на отворения канал, един много приятен пристанищен уредник ѝ отговори на англиш и след половин час племенникът му се появи с малък зелен аеровлекач на име „Жълтоклюна гарга“, който прихвана „Джени Ханивър“.

Кацнаха на почти изоставено аеропристанище близо до предната част на горния етаж на града. Уредникът и съпругата му — мили, закръглени и жълъдовокафяви на цвят хора в парки и вълнени шапки — насочиха дирижабъла им към един куполовиден хангар, който се отвори като цвете, след което отведоха Пенироял на носилка към дома си зад пристанищния офис. Там, в топлата кухня, гостите се насладиха на кафе, бекон и топли лакомства. Том и Хестър започнаха да нагъват като освирепели под одобрителните погледи на домакините си, които ги приветстваха:

— Добре дошли, пътешественици! Добре дошли, добре дошли, добре дошли в Анкъридж!

Денят беше сряда, а в сряда шофьорът на Фрея винаги я караше до Храма на Ледените богове, за да може да им се помоли за насока. Храмът беше на едва десет метра от двореца ѝ, на същата издигната платформа до задната част на града, затова не беше нужно да си прави труда да извика шофьора си, да се качи в официалния бръмбар, да измине малкото разстояние и да слезе отново, но въпреки това изпълни целия ритуал. Не е редно една маркграфиня да върви пеш.

Фрея за пореден път коленичи в слабо осветената вътрешност на замръзналия храм, погледна към прекрасните ледени статуи на Владетеля и Владетелката и ги помоли да ѝ кажат какво да прави или поне да ѝ изпратят знак, с който да ѝ покажат, че стореното от нея е правилно. Отново не получи отговор — не се появи никаква чудотворна светлина, не чу шептящи направо в съзнанието ѝ гласове, нито пък видя ледът на пода да образува някакво съобщение. Компания ѝ правеше единствено постоянното мъркане на двигателите, които караха платформата под коленете ѝ да потреперва, а зимният мрак се притискаше в прозорците. Мислите ѝ продължиха да блуждаят към глупави и дразнещи теми като изчезващите от двореца вещи. Това я разгневяваше и малко я плашеше. Някой влизаше в покоите ѝ и крадеше нещата ѝ. Попита Ледените богове кой е крадецът, но, естествено, те не отговориха и на този ѝ въпрос.

Най-накрая се помоли за майка си и баща си и се зачуди какво ли е там, долу, в Мрачните владения. От смъртта им насам започна да осъзнава, че така и не ги опозна, както другите хора познаваха родителите си. За нея винаги се грижеха бавачки и прислужници и виждаше родителите си единствено по време на вечеря или по официални поводи. Наричаше ги „Ваше Великолепие“ и „Сър“. Моментите на най-голяма близост, които бе имала с тях, бяха летните вечерни пикници, когато потегляха с баржата на маркграфинята — обикновени семейни срещи, на които присъстваха само Фрея, мама, татко и около седемдесет прислужници и придворни. А след това се разбушува чумата и дори не ѝ позволяваха да ги вижда, а после починаха. Няколко прислужници ги положиха в баржата, запалиха я и я изпратиха по леда. Фрея стоеше пред прозореца си и наблюдаваше как пушекът се издига нагоре. Имаше чувството, че родителите ѝ никога не бяха съществували.

Шофьорът ѝ я чакаше пред храма, крачеше напред-назад и рисуваше разни неща в снега с предната част на ботуша си.