Филип Рив - Хищническо злато

— Обаче се носят слухове. Истории. Приказки, разказвани от пияни стари въздушни моряци в западнали аерокервансараи. Небивалици за дирижабли, които са се отклонили от курса си и са се озовали над една много различна Америка: зелени гори, пасища и огромни сини езера. Преди около петдесет години летец на име Снори Улвесон твърди, че е кацнал на зелена местност, която нарекъл Вайнленд, и направил карта за лорд-кмета на Рейкявик. Разбира се, когато съвременните изследователи тръгнали да търсят тази карта, не намерили никаква следа от нея в библиотеката на Рейкявик. Що се отнася до другите истории, крайният резултат е все един и същ: пилотите, опитали се да намерят мястото, не успявали. Или пък, когато кацали с дирижаблите си на зелени местности, които изглеждали много приветливи от високо, се оказвали токсични водорасли, избуяли в запълнен с вода кратер.

— Истинските историци като нас, Том, са наясно, че в подобни легенди винаги се крие частица истина. Събрах всички истории, които чух, и реших, че има неща, които си струва да бъдат проверени. Дали Америка е мъртва, както мъдри хора като Валънтайн винаги са твърдели? Или е възможно да съществува място, далеч на север от мъртвите градове, които ловците на Стара технология посещават, където реките от разтопен лед, идващи от покрайнините на Ледената пустош, са отмили отровите и са позволили на Мъртвия континент да процъфтява отново?

— Аз, Пенироял, бях твърдо решен да открия истината! В далечната пролет на ’89 направих първата крачка. Тръгнахме моя милост и още четирима спътници с дирижабъла ми „Алън Куотърмейн“. Прекосихме Атлантическия океан и скоро кацнахме край бреговете на Америка близо до място, което древните карти наричат Ню Йорк. То беше мъртво, каквито бяха и очакванията ни — намерихме няколко огромни кратера, чиито страни бяха стопени от силната жега, причинена от онзи хилядолетен конфликт, и се бяха превърнали в субстанцията, която наричаме детонационно стъкло.

— Отлетяхме отново и поехме на запад в самото сърце на Мъртвия континент. Тогава бяхме връхлетени от бедствие. Бури с почти свръхестествена ярост разбиха бедния ми „Алън Куотърмейн“ по средата на огромна и замърсена пустош. Трима от спътниците ми загинаха при катастрофата, а четвъртият почина няколко дни по-късно, отровен от водата във водоем, който изглеждаше чист, но който вероятно беше замърсен с някакъв отвратителен химикал от Стара технология — целият посиня и замириса на непрани чорапи.

— Съвсем сам продължих на север, като прекосих Равнината на кратерите, където някога са се намирали легендарните градове Чикаго и Милуоки. Бях изгубил надежда да намеря зелена Америка. Единственият ми копнеж беше да стигна до покрайнините на Ледената пустош и да бъда спасен от някоя скитаща група снегомади.

— Накрая дори и тази надежда избледня. Изтощен от умората и липсата на вода, полегнах в една суха долина между величествени и назъбени черни планини. В отчаянието си изкрещях: „Наистина ли Нимрод Пенироял ще загине по този начин?“, а камъните като че ли ми отговориха: „Аха.“. Всяка надежда беше изгубена, разбираш ли? Предадох душата си на Богинята на смъртта и затворих очи с нагласата, че ще ги отворя отново като призрак в Мрачните владения. Следващия път, когато се опомних, бях увит в кожи и лежах на дъното на кану, а някакви приятни млади хора ме водеха на север.

— Това не бяха колеги изследователи от Ловния район, както предположих в началото. Бяха местни! Да, съществува племе, което действително живее в най-северните части на Мъртвия континент! Дотогава вярвах на традиционната история — онази, която съм сигурен, че си чувал от твоята Гилдия на историците, — в която се твърди, че неколцината бедни окаяници, оцелели след падението на Америка, отпътували на север по леда и се слели с инуитите 5 5 Инуити — ескимоски народи, произлизащи от туле. — Б.пр. , като по този начин създали расата на снегомадите, която познаваме днес. Тогава разбрах, че някои не са заминали, а са останали! Диви, нецивилизовани наследници на една нация, чиято алчност и егоизъм някога бяха посели разруха на земята… и въпреки това в тях се беше запазила достатъчно човечност, за да спасят един беден и изгладнял клетник като Пенироял!

— Съвсем скоро се научих да комуникирам със спасителите си чрез знаци и жестове. Те бяха момче и момиче с имена Перална Машина и Дванадесет Дни За Доставка. Явно също бяха на някаква своя експедиция, когато ме намериха. Копаеха за детонационно стъкло в руините на древен град, наречен Дълют. (В течение на времето разбрах, че дивашкото им племе цени огърлиците от детонационно стъкло подобно на добре облечените дами от Париж и Тракшънград. Двамата ми нови приятели носеха гривни и обеци, направени от него.) Спасителите ми бяха много умели в оцеляването насред страшните пустини на Америка. Обръщаха камъни, под които се криеха ядивни червеи, и намираха питейна вода по някои водорасли. Но тази пустош не беше техният дом. Не, те бяха дошли от дълбокия север и сега явно имаха намерение да се върнат с мен при племето си!