Филип Рив - Хищническо злато

Младежът погледна Хестър.

— Имаме място за един пасажер, Хет. А и малко пари биха ни дошли добре…

Момичето се намръщи.

— О, парите не са проблем — отвърна Пенироял, извади издута кесия и я разклати пред очите им. — Какво ще кажете за пет суверена сега и пет, когато стигнем Брайтън? Сделката не е толкова примамлива, колкото предложението на Пьотр Масгард за предаването на някой беден град, но все пак е доста добра, а и ще направите голяма услуга на литературата.

Хестър погледна една макара с буксирно въже на кея. Знаеше, че е изгубила. Този прекалено приятелски настроен непознат беше наясно как да се хареса на Том и дори самата тя трябваше да признае, че десет суверена щяха да им дойдат много добре. Направи последен опит да развали работата, като срита раницата на Пенироял и попита:

— Какво има вътре? Не пренасяме Стара технология. Виждали сме на какво е способна.

— Небеса — извика Пенироял. — Напълно съм съгласен! Може да съм алтернативен историк, но не съм идиот. Аз също съм виждал какво се случва на хората, които прекарват живота си в изкопаването на стари машини. Умират отровени от странна радиация или взривени от повредени джаджи. Не, нося единствено резервно бельо и няколко хиляди страници бележки и скици за новата ми книга — „Огнените планини — природен феномен или древна грешка?“.

Хестър отново срита раницата. Тя се свлече на една страна, но не издаде никакви метални звуци, които да ѝ подскажат, че Пенироял лъже. Момичето погледна надолу към земята през перфорираната метална платформа на Въздушен пристан, където един град пълзеше бавно на запад и влачеше дългата си сянка отзад. О, добре де , помисли си Хестър. Средното море беше топло и синьо и щеше да ѝ се отрази добре след тези мрачни Заледени пустини. А и щяха да стигнат за седмица. Щеше да изтърпи да споделя Том с професор Пенироял за една седмица, нали? Все пак любимият ѝ щеше да бъде само неин до края на живота им.

— Добре — съгласи се накрая тя, грабна кесията на изследователя и отброи пет златни суверена, преди да се е отказал от сделката. Том му обясняваше до нея:

— Ще те настаним в предния трюм, професоре, а ако желаеш, можеш да използваш лечебницата като кабинет. Възнамерявах да пренощуваме на Въздушен пристан и да тръгнем призори.

— Ако нямаш нищо против, Том — каза Пенироял и отново огледа нервно кея, — бих предпочел да тръгнем веднага. Не трябва да карам музата ми да чака…

Хестър сви рамене и отново обърна кесията.

— Тръгваме веднага след като уредникът на пристанището ни даде разрешение — отвърна тя. — Таксата е два суверена.

Слънцето залезе. Приличаше на червен въглен, който потъва в лабиринта на западните части на Танхойзер. От Търговското сборище долу продължаваха да излитат балони, а през базалтовите планини прииждаха в южна посока дирижабли от големия Аркангел. Един от тях принадлежеше на дружелюбен стар джентълмен на име Уиджъри Блинко, търговец на Стара технология, който свързваше двата края, като отдаваше под наем стаи над магазина си до пристанището на Аркангел и снабдяваше с информация всеки, който си платеше за нея.

Господин Блинко остави съпругите си да закотвят дирижабъла, а той тръгна направо към уредника на пристанището.

— Виждал ли си този човек? — попита без заобикалки той.

Уредникът на пристанището погледна снимката, която господин Блинко остави на бюрото му.

— Разбира се, това е професор Пенироял, джентълменът историк.

— Джентълмен, ама друг път! — извика гневно Блинко. — Живя в дома ми цели шест седмици и избяга веднага след като Въздушен пристан се появи, без да ми плати и пени от дължимия наем! Къде е той? Къде мога да намеря това подло създание?

— Закъсняхте, друже — ухили се уредникът, който изпитваше огромно удоволствие да съобщава лоши новини. — Дойде с един от първите балони от Аркангел и попита кои дирижабли пътуват на юг. Свързах го с онези младежи, които летят с „Джени Ханивър“. Излетяха към Северно море преди не повече от десет минути.

Блинко изръмжа и потърка изморено с ръка голямото си бледо лице. Не можеше да си позволи да изгуби двадесетте суверена, които Пенироял му беше обещал. О, защо, защо, защо не накара подлеца да си плати предварително? Толкова много се зарадва и развълнува, когато историкът му подари подписан екземпляр на „Красивата Америка“ („На моя добър приятел Уиджъри с най-добри пожелания“) и му обеща да го спомене в следващата си книга, че въобще не предусети намеренията на мошеника, който беше започнал да си купува вино за негова сметка. Дори не възрази, когато Пенироял открито флиртуваше с по-младите госпожи Блинко! Мътните ги взели всичките писатели!