Филип Рив - Хищническо злато

Тази сутрин Фрея имаше отговор за тях. Не беше сигурна обаче дали щеше да им хареса.

Закуси сама на големия черен стол на дългата черна маса. Дрънченето на ножа в чинията и лъжичката в чашата чай бяха непоносимо силни в тихата зала. От мрачните стени я наблюдаваха портретите на божествените ѝ предшественички. Изглеждаха малко нетърпеливи, като че също я чакаха да реши в каква посока да поемат.

— Не се тревожете — каза им Фрея. — Вече взех решение.

Когато приключи със закуската, в залата влезе нейният камерхер 1 1 Управител на имение или дворец. — Б.пр. .

— Добро утро, Смю.

— Добро утро, Светлина на Ледните поля. Комитетът по транспорта очаква с нетърпение удоволствието Нейно Великолепие да ги дари с присъствието си.

Фрея кимна и камерхерът разтвори вратите на залата, за да пусне вътре членовете на Комитета. Преди бяха двадесет и трима, а сега се състояха само от господин Скейбиъс и госпожица Пай.

Уиндолин Пай беше висока, скромна дама на средна възраст, със светла коса, вързана на кок, който я караше да изглежда като човек, който се опитва да крепи козунак на главата си. Тя беше секретарка на споминалия се главен навигатор и като че ли разбираше картите му достатъчно добре, но беше много нервна в присъствието на маркграфинята и постоянно правеше реверанси дори при най-малкото подсмъркване от нейна страна.

Колегата ѝ, Сьорен Скейбиъс, беше коренно различен. Неговият род се славеше със специалистите си по двигатели, едва ли не откакто градът е станал самоходен, и беше единственият, за когото можеше да се каже, че е равен на Фрея. Ако всичко вървеше по план, маркграфинята щеше да се омъжи за сина му Аксел следващото лято. Маркграфините често вземаха за съпруг някой от машинното отделение в знак на уважение към градската инженерна класа. Но нещата не тръгнаха по план и Аксел също почина. Фрея тайничко се радваше, че Скейбиъс не ѝ стана свекър, тъй като беше строг, тъжен и мълчалив старец. Черната му траурна роба се сливаше с мрака в залата като камуфлаж и като че ли оставяше бялата мъртвешка маска, на каквато приличаше лицето му, да се рее във въздуха.

— Добър ден, Ваше Великолепие — поздрави той и се поклони вдървено, а госпожица Пай отново направи реверанс, изчерви се и запърха край него.

— Какво е местоположението ни? — попита Фрея.

— О, Ваше Великолепие, намираме се на триста километра северно от планинската верига Танхойзер — изчурулика госпожица Пай. — Движим се по дебел океански лед. Няма следи от друг град.

— Машинното отделение очаква инструкциите ви, Светлина на Ледните поля — каза Скейбиъс. — Желаете ли да обърнем на изток?

— Не! — Фрея потрепери при спомена колко близо бяха до изяждането. Ако се върнеха на изток или поемеха на юг в покрайнините на леда, Ловците от Аркангел щяха да научат за това, а с толкова оскъден екипаж едва ли щяха отново да избягат на големия хищник.

— Може би трябва да поемем на запад, Ваше Великолепие? — предложи нервно госпожица Пай. — Няколко малки градчета зимуват по източните покрайнини на Гренландия. Можем да започнем търговия с тях.

— Не — отвърна непоколебимо Фрея.

— В такъв случай вероятно имате друга посока наум, Ваше Великолепие? — зачуди се на глас Скейбиъс. — Може би Ледените богове са ви проговорили?

Маркграфинята кимна тържествено. В интерес на истината тази идея ѝ се въртеше в главата вече повече от месец и не смяташе, че ѝ е изпратена от някой бог. Просто това беше единственият начин, по който смяташе, че може да опази града си от хищници, епидемии и шпионски дирижабли.

— Задайте курс към Мъртвия континент — нареди тя. — Прибираме се у дома.

Хестър Шоу започваше да свиква да бъде щастлива.

След всичките онези гладни и кални години из коловозите и боклучарските селища във Великия ловен район най-накрая си намери място в света. Разполагаше със свой собствен дирижабъл — „Джени Ханивър“ (ако си изкривеше още малко врата, можеше да види горната извивка на червения балон, ей там зад онзи натоварен с подправки летателен апарат от Занзибар), а Том също беше до нея — нежният, красив и умен Том, когото обичаше с цялото си сърце и който, въпреки всичко, изглежда също я обичаше.

Постоянно си мислеше, че това между тях няма да продължи особено дълго. Двамата бяха толкова различни, а и самата тя въобще не се доближаваше до определението за красавица — беше висока и лишена от всякаква грация, по-скоро приличаше на плашило. Червената ѝ коса беше вързана на две стегнати опашки, а лицето ѝ беше разделено на две от стара рана от меч, който ѝ беше отнел едното око и по-голямата част от носа и беше изкривил устата ѝ в зъбата усмивка. Няма да продължи дълго , повтаряше си през цялото време, докато чакаха корабостроителите на Черния остров да ремонтират бедната изстрадала „Джени Ханивър“. Той е с мен от съжаление , продължаваше да си повтаря по пътя за Африка и докато прекосяваха Южна Америка. Какво може да харесва в мен? — чудеше се отново и отново, а в същото време забогатяваха с преноса на стоки към големите градове — петролни сонди на Антарктика, а след това пък рязко обедняха, защото им се наложи да изхвърлят товара си, за да избягат от лапите на аеропиратите от Тиера дел Фуего. Докато летяха с търговски конвой над синия Атлантически океан, Хестър не спираше да си нашепва: Това няма как да продължи дълго.