Филип Рив - Хищническо злато

И все пак продължаваше, продължаваше вече повече от две години. Докато седеше под септемврийското слънце на балкона пред „Точка на крушение“ — едно от многобройните кафенета на „Хай Стрийт“ на Въздушен пристан, — Хестър започна да вярва, че може да продължи завинаги. Тя стисна ръката на Том под масата и му се усмихна с кривата си усмивка. Той я погледна със същата любов, с която я гледаше първия път, когато го целуна под трептящата светлина на МЕДУЗА, в нощта, в която градът му беше унищожен.

Въздушен пристан отлетя на север тази есен и сега се намираше на около километър над Заледените пустини, а малки боклучарски градове пъплеха един към друг по ледовете в месеците на среднощното слънце, за да търгуват. Появяваха се балон след балон, които кацаха на кейовете на свободното пристанище, а от тях слизаха колоритни търговци на Стара технология, които започваха да възхваляват на висок глас стоките си още от момента, в който ботушите им стъпеха на платформите. Замръзналият Север беше добър ловен район за копачите, които търсеха изгубени технологии. Тези господа продаваха части от преследвачи, акумулатори за оръжия „Тесла“, безименни джаджи и машинарии, останали от половин дузина различни цивилизации, дори предлагаха чаркове от древни летящи машини, които бяха почивали необезпокоявани в Дебелия лед от Шейсетминутната война насам.

На юг, на изток и на запад Заледените пустини се простираха навсякъде в мъглата — това беше студена и камениста страна, в която Ледените богове управляваха през осем месеца от годината и където снегът беше прорязан от кръстосаните коловози на всевъзможни градове. На север се издигаше черната базалтова стена на планинската верига Танхойзер — лабиринт от вулкани, които маркираха най-северната граница на Великия ловен район. Няколко от тях бяха изригнали и бълваха струи сив дим, които приличаха на издигащи се към небето колони. Между тях, зад воал от пепел, Хестър и Том различиха огромната бяла шир на Ледената пустош. Нещо се движеше там, долу, нещо голямо, мръсно и неумолимо, което приличаше на пощуряла планина.

Хестър извади телескоп от един от джобовете на палтото си, сложи го на окото си и завъртя пръстена отпред, за да го настрои. Пред нея се появи град, съставен от осем етажа фабрики, робски казарми и плюещи сажди комини, един небесен влак беше яхнал попътния вятър, паразитни дирижабли пресяваха струите с изгорели газове за отпадъчни минерали, а долу, зад призрачни воали от сняг и натрошени скали, се въртяха огромните му колела.

— Аркангел!

Том грабна телескопа от нея.

— Права си. Прекарва лятото в ниските северни части на Танхойзер, като се храни с боклучарски градове, които минават през проходите. Полярната ледена покривка е много по-дебела сега, отколкото едно време, но още има райони, които са прекалено тънки, за да издържат тежестта на Аркангел до края на лятото.

Хестър се засмя.

— Господин Всезнайко!

— Такъв съм си — отвърна Том. — Бях чирак историк, нали не си забравила? Трябваше да помним списъка с всички най-големи транспортни градове в света, а Аркангел беше в челните позиции, така че няма как да го забравя.

— Самохвалко — избоботи Хестър. — Ще ми се да беше Зимбра или Зан-Сандански 2 2 В света на „Смъртоносни машини“ Зан-Сандански е самоходен град, който произлиза от област Благоевград в Югозападна България. — Б.пр. . Тогава нямаше да знаеш толкова много.

Том погледна отново през телескопа.

— Не е далече денят, когато ще вдигне веригите си, ще спусне металните шейни и ще се впусне да преследва ледени градове и снегомадски боклучарски градчета за похапване…

За момента Аркангел като че ли се беше отдал само на търговия. Той беше прекалено голям, за да мине през тесните проходи на Танхойзер, но от пристанището му излитаха дирижабли и поемаха на юг през мъглата към Въздушен пристан. Първият от тях се спусна арогантно през балоните около летящия град и се насочи към кей шест точно под Том и Хестър. Те усетиха леката вибрация, когато прихващащите скоби се задействаха. Летателният апарат представляваше неголям боен дирижабъл с нарисуван червен вълк върху лъскавочерния му балон, а под него се кипреше името му, изписано в готически стил: Турбулентност в ясно небе . От бронираната му гондола заслизаха наперени мъже, които прекосиха кея и се качиха по стълбите към „Хай Стрийт“. Те бяха високи, едри мъжаги с вълнени наметала и шапки и студени лъскави ризници под туниките си. Единият от тях носеше стоманен шлем, от който се подаваха два огромни, блестящи грамофонни рога. От шлема увисваше кабел, който свършваше с месингов микрофон в стиснатия юмрук на друг мъж, чийто усилен глас се разнесе из Въздушен пристан.