Филип Рив - Смъртоносни машини

Само миг по-късно бяха възнаградени с приятна гледка — едно от колелата на Солекоп се откачи. Градът се завъртя и спря. Комините му се откъснаха и западаха по улиците, на които цареше паника. Само след миг долните етажи на Лондон закриха гледката. Том усети потреперването на палубата, когато огромните хидравлични Челюсти се затвориха.

Разнесоха се френетични овации от наблюдателните платформи по целия град. От високоговорителите на подпорните колони, които поддържаха етажите, зазвуча „Лондонска гордост“ и някой, когото Том не беше виждал никога през живота си, го прегърна силно и извика в ухото му:

— Улов! Улов!

Нямаше нищо против. Точно в този момент обичаше всички на платформата, дори Мелифънт.

— Улов! — извика в отговор той, освободи се и отново усети как палубата се разтресе. Някъде под него огромните стоманени зъби на града захапваха Солекоп, вдигаха го и го придвижваха към Търбуха.

— … вероятно чирак Натсуърти също ще иска да дойде — казваше Клайти Потс. Том нямаше представа за какво говори, но когато се обърна, момичето го докосна по ръката и му се усмихна. — Тази вечер ще има празненство в Кенсингтън Гардънс — обясни тя. — Танци и фойерверки! Искаш ли да дойдеш?

Хората обикновено не канеха на празненства чираци трета степен — особено красиви и популярни хора като Клайти Потс — и Том се зачуди дали не си прави шега с него. Мелифънт очевидно не мислеше така, защото я избута и заяви:

— Не желаем такива като Натсуърти там.

— Защо не? — попита момичето.

— Ами сещаш се — запелтечи Мелифънт, а квадратното му лице почервеня почти толкова, колкото това на господин Померой. — Той е тройка. Слуга. Никога няма да получи знака на гилдията ни. Ще си умре като помощник на уредника. Нали, Натсуърти? — попита момчето с хищна усмивка на лице. — Жалко е, че баща ти не ти е оставил достатъчно пари за читаво чиракуване…

— Това не ти влиза в работата! — изкрещя разгневен Том.

Въодушевлението му от улова бързо се изпари и той силно се изнерви. Зачуди се какво ли наказание щеше да му измисли Померой, когато научи, че се е измъкнал. Не беше в настроение за подигравките на Мелифънт.

— Така става, когато живееш в бедняшките квартали, на долните етажи — подсмихна се чиракът първа степен и се обърна към Клайти Потс. — Родителите на Натсуърти живееха на четвъртия етаж, разбираш ли, и когато се случи Голямото срутване, бяха премазани като малинови палачинки: пльок !

Том нямаше намерение да го удря, просто се случи. Преди да се осъзнае какво прави, ръката му се беше свила в юмрук и той замахна.

— Ох! — простена Мелифънт.

За него това беше толкова неочаквано, че чак падна по гръб. Някой извика радостно, а Клайти потисна усмивката си. Том просто стоеше, взираше се в треперещия си юмрук и се чудеше как го беше направил.

Мелифънт обаче беше много по-голям и по-силен от него, а и вече беше станал на крака. Клайти се опита да го спре, но няколко историци му подвикваха окуражително, а група чираци навигатори в зелени туники се събраха около тях и завикаха:

— Бой! Бой! Бой!

Том беше наясно, че шансовете му срещу Мелифънт бяха колкото тези на Солекоп срещу Лондон. Отстъпи крачка назад, но присъстващите го бутнаха напред. Юмрукът на Мелифънт го уцели в лицето, а коляното му се заби тежко между краката му. Том се сви и се заклатушка с пълни със сълзи очи. Нещо голямо и меко като диван застана на пътя му и когато заби глава в него, то проговори:

— Уууф!

Вдигна поглед и видя кръгло зачервено лице с огромни вежди, мъдрещо се под неубедителната перука. Лице, което почервеня още повече, когато го разпозна.

— Натсуърти! — изкрещя Чъдли Померой. — Какво, в името на Куърк, си мислиш, че правиш?

Заради деянията си Том беше изпратен на служба в Търбуха, докато останалите чираци празнуваха залавянето на Солекоп. След дълго и унизително мъмрене в кабинета на Померой („Неподчинение, Натсуърти… Нападение над по-висш чирак… Какво щяха да кажат бедните ти родители?“) се затътри към асансьорите на „Тотнъм Корт Роуд“ и изчака някой от тях да го отведе надолу.

Пристигна един, който беше претъпкан. Местата в горното отделение бяха заети от арогантни мъже и жени от Гилдията на инженерите — най-силната от четирите Велики гилдии, които управляваха Лондон. Том го побиваха тръпки от тях заради голите им глави и дългите гумени палта, които носеха, затова остана в долното отделение, където строгото лице на лорд-кмета се взираше в него от плакатите, на които пишеше: Движението е живот — помогнете на Гилдията на инженерите да поддържа Лондон в движение! Асансьорът продължаваше да се спуска надолу, като спираше на всички познати станции — „Бейкърлу“, „Хай Холбърн“, „Лоу Холбърн“, „Бетнал Грийн“, — и на всяка спирка в кабината нахлуваха нови хора, които го притискаха в задната стена, докато почти не почувства облекчение, когато стигна дъното и излезе в шумотевицата и суматохата на Търбуха.