Филип Рив - Смъртоносни машини

Затича се и съвсем скоро стигна до открития Блумсбъри парк в края на етажа. Някога това беше истински парк, с дървета и пълни с патици езера, но заради доскорошната липса на улов беше отстъпен за производство на храна, а моравите му бяха разкопани, за да бъдат засадени зеле и водорасли. Наблюдателните платформи все още бяха непокътнати. Те представляваха издигнати балкони, които се подаваха от края на етажа, за да могат лондончани да се наслаждават на гледките, покрай които преминават. Том се насочи към най-близката. Там се беше събрала още по-голяма тълпа, включително няколко души от Гилдията на историците, заради които Том се опита да изглежда напълно невинно, докато си проправи път към предната част и надникна през парапета. Солекоп беше само на осем километра от тях. Той се движеше с максимална скорост и изпускаше черен дим от тръбите за изгорели газове.

— Натсуърти! — провикна се един цвилещ глас и сърцето на Том се сви.

Огледа се и установи, че седи до Мелифънт — едър чирак първа степен, който му се ухили и го попита:

— Не е ли чудесно? Това там е тлъста малка платформа за добив на сол с наземни двигатели С20! Точно от това има нужда Лондон!

Хърбърт Мелифънт беше от най-лошия тип грубияни. Не от тия, които просто те удрят и ти завират главата в тоалетната — не, той си поставяше за цел да открие всичките ти тайни и нещата, които те разстройват най-много, за да може да те дразни с тях. Много обичаше да се заяжда с Том, който беше дребничък, срамежлив и нямаше приятели, които да се застъпят за него. Също така не можеше да му отвърне, защото семейството на Мелифънт си беше платило, за да го направят чирак първа степен, докато Том нямаше дори семейство и беше едва трета степен. Повече от ясно беше, че побойникът си прави труда да говори с него само защото се надяваше да впечатли една красива млада историчка на име Клайти Потс, която стоеше зад тях. Том кимна и му обърна гръб, за да се съсредоточи върху преследването.

— Вижте! — провикна се Клайти.

Разстоянието между Лондон и плячката му бързо се скъсяваше. Една тъмна форма излетя от Солекоп. Съвсем скоро я последва още една. И още една. Дирижабли! Хората по наблюдателните платформи на Лондон ликуваха.

— Ах, това са аеротърговци — каза Мелифънт. — Наясно са, че градът е обречен, виждаш ли, затова се опитват да се измъкнат, преди да го погълнем. Ако не го сторят, ще предявим претенции към товара им и към всичко, което е на борда!

Том се зарадва да види, че Клайти Потс е изключително отегчена от приказките на Мелифънт. Тя беше с една година по-голяма от него и вероятно вече знаеше тези неща, тъй като беше взела изпитите на Гилдията на историците и на челото ѝ беше татуиран знакът им.

— Вижте! — каза отново тя, улови погледа на Том и му се усмихна. — О, само ги вижте! Не са ли красиви?!

Том махна един непослушен кичур от очите си и видя как дирижаблите се издигнаха още по-нагоре и се изгубиха насред тъмносивите облаци. За момент му се прииска да отпътува с тях, да полети към слънцето. Това може би щеше да е възможно, ако родителите му не го бяха оставили на грижите на гилдията, която да го обучава за историк. Мечтаеше да бъде каютен прислужник на борда на някой небесен клипер и да види всички градове по света: Пуерто Анджелис, който се носеше по сините води на Тихия океан, Аркангел с неговите метални шейни, стържещи заледените северни морета, великите градове зикурати на Нова Мая и неподвижните укрепления на Лигата на антимобилистите…

Но това беше просто мечта, която трябваше да запази за някой скучен следобед в Музея. Нова вълна от ликуващи възгласи го извади от унеса и му подсказа, че преследването е към своя край. Том набързо забрави дирижаблите и върна вниманието си обратно към Солекоп.

Малкият град беше толкова близо, че можеше да види подобните на мравки фигури на хора, които се бяха разтичали по горните етажи. Сигурно бяха много изплашени, след като Лондон беше по петите им, а нямаше къде да се скрият! Том знаеше, че не бива да ги съжалява: напълно нормално беше големите градове да поглъщат по-малките, точно както по-малките поглъщаха съвсем дребните градчета, а дребните градчета се нахвърляха на мизерните статични селища. Това се наричаше „градски дарвинизъм“ и точно по този начин беше съществувал светът през изминалите хиляда години, откакто великият инженер Николас Куърк беше превърнал Лондон в първия самоходен град.

— Лондон! Лондон! — завика Том и се присъедини към ликуващите писъци и крясъци на останалите на платформата.