Филип Рийв - Смъртоносни машини

Безкрайно съм признателен на Лиън Робинсън и Брайън Мичъл, които ми дадоха вдъхновение, кураж и добри идеи, на Майк Грант, който публикува ранните ми опити в покойното си списание „Хелиограф“ и на Лиз Крос, Кирстен Скидмор и Холи Скийт, без чието търпение, ентусиазъм и разумни съвети тази книга щеше да приключи живота си в камината ми като много ситно накъсани подпалки.

Филип Рийв

Беше мрачен и бурен пролетен следобед и Лондон преследваше малко миньорско градче из пресъхналото дъно на старото Северно море.

В доброто старо време Лондон не би си правил труда да се занимава с толкова нищожна плячка. Великият транспортен град навремето запълваше дните си с плячкосване на далече по-големи градове от този, простирайки се на север до пределите на Ледената Пустош и на юг до бреговете на Средиземно море. Но напоследък се наблюдаваше липса на каквато и да било плячка и някои от по-големите градове започваха да отправят жадни погледи към Лондон. Вече десет години той се криеше от тях, спотайвайки се в един влажен планински район, за който Гилдията на историците твърдеше, че някога е бил остров Британия. В продължение на десет години се беше прехранвал единствено с дребни земеделски градчета и статични селища из тези влажни хълмове. Сега, най-накрая, кметът на Лондон бе решил, че е дошъл моментът отново да върне града над сухопътния мост в Големия ловен район.

Едва в средата на моста стражата на високата наблюдателна кула забеляза миньорското градче, захапало солените мочурища, разположени на двайсет мили разстояние. За жителите на Лондон това бе Божи знак и дори кметът (който не вярваше нито в богове, нито в знаци) сметна, че това е добро начало на пътуването на изток, и издаде заповед да се започне преследване.

Миньорското градче усети опасността и побягна, но огромните камиони с гъсенични вериги под Лондон вече започваха да се търкалят все по-бързо и по-бързо. Не след дълго градът се носеше с грохот в ожесточено преследване — подвижна планина от метал, извисяваща се като сватбена торта на седем етажа, най-ниските, от които бяха обвити в пушека от двигателите, с ослепителнобели крайградски къщи на по-високите етажи, а над всичко това се извисяваше кръстът, разположен върху катедралата „Свети Павел“, окъпан в златни отблясъци, разположен на повече от шестстотин метра над опустошената почва.

Том почистваше експонатите в раздела по естествена история към Лондонския музей, когато започна всичко това. Той усети характерния трус по металния под и погледна нагоре към макетите на китове и делфини, висящи от тавана на изложбената зала, които се поклащаха върху въжетата, издавайки едва доловим скърцащ звук.

Не се обезпокои. През всичките си петнадесет години бе живял в Лондон и бе свикнал с движенията му. Досети се, че градът променя курса си и набира скорост. По тялото му премина тръпка на вълнение — онзи отколешен трепет, предизвикван от лова, характерен за всички лондончани. Наоколо сигурно имаше плячка! Захвърли четките и бърсалките и притисна ръка към стената, усещайки вибрациите, които идваха от огромното машинно отделение на Подземието. Да, това беше — мощното боботене на резервните двигатели, което нарушаваше тишината — бум, бум, бум , подобно на огромен барабан, който биеше в цялото му тяло.

Вратата в долния край на залата се отвори с трясък и Чъдли Помрой нахълта вътре с накривен перчем, а кръглото му лице бе почервеняло от възмущение.

— Какво, в името на Куърк…? — изруга той, опулил се към въртящите се китове и препарираните птици, които подскачаха и трепереха в клетките си, сякаш отхвърляха дългия плен и се готвеха отново да полетят. — Чирак Натсуърти! Какво става тук?

— Преследване, сър — отвърна Том, питайки се как е възможно заместник-началникът на Гилдията на историците да е живял на борда на Лондон толкова дълго време и все още да не познава неговия ритъм на живот. — Сигурно е нещо хубаво — обясни той. — Вкарали са в употреба всички резервни двигатели. Това не се е случвало от цяла вечност. Може би късметът на Лондон се е появил!

— Пфу! — изсумтя Помрой, потръпвайки, когато стъклото на изложбените витрини започна да свисти и трепери от вибрациите на двигателите. Над главата му най-големият експонат — нещо, което се наричаше син кит, изчезнал преди хиляди години — се мяташе напред-назад върху корабните въжета, подобно на дъсчена люлка. — Възможно е, Натсуърти — каза той. — Просто ми се ще Гилдията на инженерите да монтира няколко прилични противоударни абсорбери в сградата. Някои от тези видове са много деликатни. Това няма да помогне. Няма да помогне изобщо. — Той измъкна една носна кърпа на точки от гънките на дългите си черни дрехи и попи с нея лицето си.