Филип Рийв - Смъртоносни машини

Том не беше сигурен кое го бе изненадало повече — това, че Валънтайн го освобождаваше, или фактът, че той щеше лично да слезе до Дворовете. Старшите членове на Гилдията обикновено предпочитаха да се настанят удобно в кабинетите си, като оставят тежката работа в жегата и изпаренията на чираците, но ето че Валънтайн сваляше черните си одежди, затъквайки един химикал в джоба на елечето си, като се поспря, за да се усмихне на Том откъм вратата.

— Идвай тогава — каза той. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-рано ще можеш да си тръгнеш, за да се включиш в празненствата в Кенсингтън Гардънс.

Те отидоха долу и слизаха все по-надолу, а Куче и Катрин ги следваха покрай склада и по-нататък из виещите се спирали от метални стълбища, водещи към помещенията за смилане, където Солтхук се смаляваше с всяка изминала минута. Единственото нещо, останало от него сега, бе стоманен скелет, а машините изкормваха дори и това, влачейки плочи от платформи и подпорни греди към пещите, където щяха да ги разтопят. Междувременно, цели планини от тухли, плочи, дървесина, сол и въглища се изнасяха по конвейерните устройства към сърцето на Подземието, а вагонетки, натоварени с мебели и хранителни продукти се извозваха на безопасно място от спасителните отряди.

Спасителите бяха истинските господари на тази част от Лондон и добре знаеха това. Те се перчеха из тесните алеи с котешката си пъргавина, голите им гърди лъщяха от пот, а очите им бяха скрити зад тъмни очила. Том винаги се бе страхувал от тях, но Валънтайн ги поздравяваше с непринуден чар и ги питаше дали са видели нещо сред развалините, което да представлява интерес за Музея. От време на време той спираше да се пошегува с тях или да ги пита как са семействата им и никога не забравяше да ги представи на „моят колега, господин Натсуърти“, при което Том се надуваше от гордост. Валънтайн се отнасяше с него като с възрастен, поради което и спасителите го третираха по същия начин, докосвайки върховете на мръсните си шапки, усмихвайки се, докато се представяха. Като че ли всички до един се казваха Лен или Смъджър.

— Не обръщай внимание на онова, което се говори за тези момчета горе в Музея — предупреди го Валънтайн, когато един от хората на име Лен ги поведе към една вагонетка, където бяха наредили няколко антики. — Само защото живеят в долните квартали и не произнасят звука „х“, съвсем не означава, че са глупаци. Ето защо обичам да слизам лично тук, когато Дворовете работят. Често съм виждал спасители и клошари да откриват артефакти, които историците биха могли да пропуснат…

— Да, сър… — съгласи се Том, хвърляйки един поглед към Катрин. Той отчаяно искаше да направи нещо, което да впечатли Главния историк и красивата му дъщеря. Само ако можеше да открие къс древна техника сред всички тези ненужни вещи, нещо, което би ги накарало да го запомнят, след като се завърнат сред разкоша на Хай Лондон. В противен случай, след края на тази разходка из Дворовете, може би никога повече нямаше да ги види!

С надеждата да успее да ги впечатли, той се забърза към вагонетката и погледна вътре. В крайна сметка, от време на време в антикварните магазини в малките градчета или пък върху камините на старите дами се появяваше стара техника. Ами ако именно той се окажеше човекът, преоткрил някоя легендарна тайна, подобно на по-тежките от въздуха летателни апарати, или пък юфката за варене! Дори и да не беше нещо, което да ползва Гилдията на инженерите, пак би могло да се озове в Музея, надписано и съхранявано на някоя витрина с бележка, на която пише: „Открито от г-н Т. Натсуърти“. Той с надежда се вгледа в купчината спасени вещи във вагонетката: парчета пластмаса, поставки за лампи, една смачкана детска кола-играчка… Малка метална кутия привлече погледа му. Когато я извади и отвори, собственото му лице примигна насреща му, отразено в сребрист пластмасов диск.

— Мистър Валънтайн! Погледнете! Диск!

Валънтайн бръкна в кутията и извади диска, вдигайки го така, че по повърхността му пробяга светлина с цветовете на дъгата.

— Съвсем вярно — каза той. — Древните са ги ползвали в компютрите си, като средство за съхраняване на информация.

— Дали би могло да е нещо важно?

Валънтайн поклати глава.

— Съжалявам, Томас. Древните хора най-вероятно са живели в статични селища, но електронните им машини са били далече по-значими от всичко, което лондонските инженери са успели да сътворят. Дори и все още да има нещо запазено върху този диск, няма как да го разчетем. Но това е добра находка. Пази го, просто за всеки случай.