Джон Локк - Смъртоносни xopa

Пожарът тръгна от мазето на Грег и Мелани точно след полунощ, после безшумно запълзя нагоре по стълбите като хищник, дирещ храна.

Грег никога не бе чел статистиките, иначе би знаел, че домашните пожари могат да се превърнат в смъртоносни само за две минути и че шансовете му да се събуди са три към едно.

В негативна посока.

И все пак двамата с Мелани бяха още живи. Дали за­щото тя изпищя? Не можеше да е сигурен. Ала сега тя пи­щеше. Сънен, дезориентиран, раздиран от кашлица, Грег тръгна с препъване към вратата. Като милиони други и той беше гледал филма “Обратна тяга“ и макар точният термин за явлението, изобразено там, да беше “критична точка на възпламеняване“, а не “обратна тяга“, научил бе достатъчно, за да допре опакото на дланта си до горния ръб на вратата, до дръжката и до процепа между вратата и касата, преди да я отвори.

В същото време Мелани се претърколи до ръба на лег­лото и грабна мобилйия си телефон от гнездото му за за­реждане върху нощното шкафче. Набра 911 и прихлупи с длан слушалката. Сега, когато Грег бе в движение, тя се почувства по-добре - като част от екип, а не като ар­мия от един воин. Само мигове по-рано Мелани бе изля­ла паниката си върху тялото на дълбоко заспалия Грег с ритници, юмруци и крясъци, за да го събуди. Когато най-сетне той започна да се размърдва, тя го зашлеви силно няколко пъти през лицето.

Сега действаха заедно. Мълчаливо бяха оценили си­туацията и си бяха отредили един на друг конкретни за­дачи в безмълвния си план. Той щеше да вземе децата; тя щеше да повика пожарникарите.

Мелани не чуваше никакъв звук от телефона и се по­чуди дали не е набрала погрешно. Прекъсна обаждането и започна отново. Внезапна гореща вълна ѝ подсказа, че Грег е отворил вратата. Мелани вдигна поглед към него и очите им се срещнаха. Задържа взора му за миг и времето сякаш спря, докато помежду им премина нещо съкрове­но. Беше за част от секундата, но успяха да вкарат в нея осемте си години брак.

Грег стисна челюсти и ѝ кимна окуражително, сякаш да ѝ каже, че е видял какво става зад вратата и че всичко ще бъде наред.

Мелани не му се върза. Познаваше този мъж още от първата седмица в колежа, наясно бе с всичките му из­ражения. В очите му бе съзряла безпомощност. И страх.

Грег се извърна от нея, прикри лице и се хвърли в из­дигащите се пламъци. Тя не можеше да чуе оператора от 911 през оглушителния шум, но чу как Грег тичаше по стълбите и викаше децата.

Тя изкрещя “Обичам те!“, но думите ѝ бяха погълнати от огнената стихия. Горещината изгаряше разраненото ѝ гърло. Мелани бързо затвори уста и отново насочи вни­манието си към телефона. Имаше ли някой на линията? Застана на колене и длани, обви с пръсти слушалката и изкрещя съобщението си възможно най-отчетливо на диспечера, за когото се надяваше, че я слуша.

И тогава чу трясъка - онзи, който звучеше като рухва­щи колони във фоайето. Мелани прецени, че идва ред на стълбището.

Стаята на децата беше точно над нея. Мелани инстинктивно вдигна поглед, за да отправи молитва, и видя плътен стелещ се дим да обгръща тавана. Издаде дълъг и пронизителен вопъл. Ужасна мисъл се прокрадваше към съзнанието ѝ. Тя си наложи да я отпрати.

Мелани изпищя отново - крещеше за момиченцата си, за Грег и продължи да крещи, макар горещият въздух да изпълваше устата и дробовете ѝ и да заплашваше да я до­върши.

Ала Мелани нямаше намерение да умира. Не и тук в спалнята. Не и без семейството си. Разкашляна и задаве­на, тя запълзя решително към вратата.

Теорията, че въздухът е по-добър близо до пода, оче­видно не важеше за пожарите в мазета, защото през дъсчените подове се вдигаха гъсти сиви кълба пушек. Дробовете на Мелани протестираха с болка, когато го­рещината и пламъците ѝ причиниха недостиг на кисло­род. Пулсът ѝ блъскаше яростно във врата. Коридорът, на някакви си три метра и половина разстояние, бе станал почти непроходим в миговете, откакто Грег я беше ос­тавил. През този мъничък прозорец от време пламъците бяха удвоили височината и силата си и всепоглъщащата им горещина изсмукваше толкова много кислород от въздуха, че тя едва успяваше да запази съзнание.

Докато се приближаваше към вратата, прозорецът на спалнята се пръсна с трясък. Горещи стъкла я блъснаха в гърба като картечен откос, а по лицето, шията и раме­нете ѝ се посипаха кристалчета от разтопени шрапнели. Тласъкът повали Мелани на хълбок. Тя изпищя от болка и инстинктивно сгуши тялото си на кълбо, за да се защи­ти. Кожата, покривала финото ѝ лице, вече я нямаше и голото месо се пържеше от убийствената жега.