Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Малката къща беше стара, а вехтото обзавеждане, с кое­то бе задръстена, я караше да изглежда още по-тясна. На кухненската маса, около която бяха седнали тримата, се провеждаше сделка. От дневната лъхаше неприятна мириз­ма. Триш още не знаеше, но следващите няколко минути щяха да променят живота ѝ. Тя прочисти гърлото си.

- Надявахме се да получим осемнайсет хиляди долара - обърна се към кредитната инспекторка.

Русата служителка носеше косата си сресана назад, с път от лявата страна.

- Без да се засягате - каза тя, - стресът, предизвикал тъмните кръгове под очите ви, струва доста повече от осемнайсет хиляди долара. Да не споменавам за колата пред къщата, състоянието на дома ви, факта, че сте полу­чили отказ от всички кредитори в града...

Триш преглътна, имаше вид, че ще заплаче.

Кредитната инспекторка имаше изумително лице, безупречна кожа, впечатляващо високи скули и пясъчноруси вежди, които се извиваха естествено над магне­тичните ѝ бледосиви очи. Казваше се Кали Карпентър и носеше ръкавици за шофиране.

Роб, съпругът на Триш, определено не гледаше ръка­виците. Погледът му беше прикован в идеално пропорционалната цепка между гърдите на Кали Карпентър.

- Знаете ли какво излъчвате? - продължи Кали - Бол­ка. Разочарование. Отчаяние. Усещам, че в този дом има любов. Тя обаче е поставена на изпитание. Виждам как лешоядите кръжат около брака ви.

Погледите, които си размениха Триш и Роб, бяха потвърждение на думите ѝ. Триш заговори:

- Това ми бие на авангардизъм. Не разбирам какво общо има с молбата ни за заем.

Кали погледна нащърбената чаша с кафе пред себе си, от която със сигурност нямаше да отпие. Въздъхна.

- Нека се изразя така: колко пари са ви нужни, за да изчезне стресът от живота ви, да не страдате от безсъние и да си припомните, че важни са не другите хора и заеми­те, които трябва да им върнете, а вие двамата и отноше­нията помежду ви?

Триш, която досега мълчаливо въртеше ръце в скута си, наведе глава и ги погледна, сякаш принадлежаха на ДРУГ.

- Боя се, че нямаме какво да предложим като гаранция.

Роб се намеси.

- Банката ни отпусна ипотечен кредит с плаваща ли­хва и това ни съсипа. После загубих работата си. И дока­то се усетим...

Кали вдигна ръка.

- Стига - прекъсна го. - Сто хиляди долара биха ли закрепили положението?

- О, и още как! - възкликна Роб.

Триш погледна Кали, изпълнена с подозрение.

- Никога няма да получим необезпечен кредит в такъв размер.

- Не става въпрос за обикновен заем - отбеляза Кали, предвкусвайки любимия си момент. - Аз го наричам „За­емът Ръмпелщилскин „.

Триш заговори остро:

- Подигравате се с нас. Вижте, госпожице...

- Карпентър.

- ... не приемам чувството ви за хумор, нито ме засяга личната ви оценка на брака ни.

- Мислите, че се шегувам с вас? - Кали отвори куфар­чето си и го обърна към тях.

Очите на Роб станаха като палачинки.

- Майко мила! - ахна той. - Тук да не са сто бона?

- Да.

- Абсурд - възрази Триш. - Как бихме могли да ги из­платим обратно?

- Това е по-скоро социален експеримент, а не заем - по­ясни Кали. - Милионерът, когото представлявам, е готов да дари тези пари на когото аз преценя, че си струва, при едно условие.

- Какво е то? - попита Роб.

Устните на Триш се извиха подигравателно. Тя изрече условието.

- Ръмпелщилскин.

Кали кимна.

Роб се учуди.

- Какво означава Ръмпел... еди-кой си?

Триш обясни:

- Това е приказка. Ще трябва да ѝ дадем първото си дете, ако не успеем да познаем името на шефа ѝ.

- Какво? - викна Роб. - Това е безумие. Ние дори не очакваме дете.

Кали се засмя.

- Почти позна, Триш. Само че не става въпрос да от­гатвате името на джудже или да си подарявате бъдещите деца.

- В такъв случай какво искате от нас? Да оберем банка?

- Или да убием някого?

Кали поклати глава.

- Къде тогава е уловката?

- Ако приемете съдържанието на това куфарче - изре­че Кали, - някой ще умре.

***

Триш избухна.

- Стига толкова. Очевидно става въпрос за някое те­левизионно риалити, но това е едно от най-жестоките унижения, които съм виждала. Ето какво ще ви предло­жа за следващия ви случай: изберете обикновена жена, а не красив модел. И не използвайте цветистия си модерен език. Кой ще се хване на тези простотии? Е, къде е каме­рата - в куфарчето?

Куфарчето.

От мига, в който Кали отвори капака, Роб беше като хипнотизиран. Най-сетне погледът му беше привлечен от нещо по-завладяващо от бюста на Кали. Дори и сега не можеше да отмести очи от парите.