Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Тя отново се опита да се извърне към мен, но аз се качих на гърба ѝ и я подкарах като диво прасе, каквото всъщност беше. Илейн се хвърли яростно да помогне на сестра си, но успя само да ритне спринцовката към мен. Вдигнах я, забих я във врата на Амбър и инжектирах теч­ността където ѝ беше мястото.

После набрах Дарвин, посредника ми в правителство­то, и го помолих да ми намери лекар от Вътрешна сигур­ност. Щом доктор Уебър отговори, включих на високого­ворител.

И ето ни в настоящето.

- Какво правите в момента? - попита доктор Уебър на фона на пищенето на Илейн.

- Опитвам се да довърша една работа - отвърнах.

Извадих втората спринцовка от джоба си и я забих в сестрата на Амбър. Викът ѝ секна по средата.

На мига изпитах ужасна болка в центъра на гръдния кош. Процедих през стиснати зъби:

- Та какви са двата вида болка?

- Добре, едната е притискаща, като че ли изстисквате паста за зъби от тубичката. Само че в случая сърцето ви е пастата.

Олюлях се, но успях да се задържа на крака. Подпрях се на най-близката стена, за да не падна. Оставаше ми да разчистя, преди да се опитам да се добера до колата си.

Докторът продължи.

- Втората се усеща сякаш слон е седнал на гърдите ти.

- Бинго.

- Добре - каза той, - не изпадайте в паника. Много е важно да лежите неподвижно. Има ли някой с вас?

Погледнах двата трупа на пода.

- Само духом - измънках.

- Така, това не е добре. Имате ли аспирин? Ако имате, вземете един. Преди това обаче кажете къде сте, за да из­пратя линейка.

- Не мога да го направя - отговорих.

Прекратих разговора и мушнах ръка в джоба си, за да пипна късметлийския си сребърен долар, онзи, който Дядо ми даде, когато бях малък.

- Не ме предавай сега - примолих се на монетата.

Позвъних отново на Дарвин и му казах да ми прати хе­ликоптер на три километра североизточно от Камптаун, на шосе 706.

- И да дойде някой, който да откара наетата кола обратно в Скрантън.

- Не работиш по задача на „Сензорни ресурси“. Ще трябва да възстановиш разходите.

- Естествено.

“Сензорни ресурси“ е подразделение на Вътрешна си­гурност, за която работя.

Замълчах.

- Какво още? - попита той.

- Най-добре прати и двама души да разчистят местоп­рестъплението вместо мен. - Обясних му подробностите.

- Ще струва доста. Да ти звънна ли, като сметна обща­та сума, та да си прецениш?

Въздъхнах, при което ме връхлетя нов пристъп на бол­ка. Хубавото беше, че болката май се изместваше от сре­дата на гръдния ми кош.

- Ще покрия разходите - казах, - но предлагам да се задействаме.

- Нали няма да ми умреш сега?

Въпросът му ме свари неподготвен. Никога не ми беше хрумвала мисълта за смърт. Толкова дълги години бях прострелван, бяха ми залагани бомби, бях служил като мишена на чуждестранни отряди на смъртта и бях тест­вал оръжия за армията, а изведнъж осъзнах, че никога не бях обмислял вероятността да умра.

И още не я обмислях.

Насилих се да се засмея.

- Аз съм безсмъртен, Дарвин.

Той замълча, докато осмисляше забележката ми. Мъл­ча достатъчно дълго, за да се зачудя дали това не му се стори идеалният момент да ми скрои засада. Аз съм най-добрият човек на Дарвин, ръководя Кали, Куин и Лу Кели, както и още половин дузина обучени убийци.

От друга страна знам много неща за правителството, които няма да го представят в добра светлина в някое ко­ментарно предаване по телевизията.

- Някой друг знае ли за ситуацията ти? - попита Дар­вин.

Най-добрата ми застраховка пред Дарвин бяха сътру­дниците ми.

- Само Кали и Куин - реших да му внуша мисълта, че двамата ще го погнат, ако нещо ми се случи.

- Камптаун? - продължи той. - Като в песента? В кой щат е?

- Пенсилвания - отвърнах. - Виж го на картата.

- Дадено, мой човек.

Виктор имаше право. Не беше забавна реплика.

Болница „Тринити“, Нюарк, Ню Джърси.

Болничните стаи в отделението по сърдечно съдови заболявания бяха малки, но моята имаше прозорец с из­глед към магистралата. Бях проснат в болнично легло, облечен в една от онези болнични нощници, които не скриват задника, и гледах движещите се коли, изумен от факта, че толкова хора имат къде да отидат. Дали всички имаха семейства, приятели, работа и хора, които разчи­тат на тях? Тези хиляди човешки същества, които преси­чаха живота ми, минавайки пред прозореца, докато ги наблюдавах.

Съсредоточих се върху конкретна кола, червен Форд Мустанг с кафяв гюрук от около 1997 година. Гледах го може би двайсет секунди. Чудех се дали шофира мъж или жена и дали пътищата ни са се пресичали. Може би ни беше писано да се срещнем някой ден и шофьорът на Мустанга да промени живота ми. Възможно бе шофьорът да има дете, което ще ме убие, когато порасне. Или пък само след миг, в опит да отбие от магистралата, ще ката­строфира и ще получи фатални наранявания. Парамедиците ще проверят неговия или нейния портфейл, ще на­мерят донорска карта и сърцето на шофьора на червения Мустанг ще бъде използвано навреме, за да спаси живота ми тази вечер.