Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Обичам Ади - заявих.

Тя кимна и замълча за момент.

- Явно е така, господин Крийд. Това, което сте напра­вили за нея и за Катлийн, означава много.

Пати знаеше, че наскоро бях дал един милион долара на Катлийн и бях основал фонд за Ади с още десет мили­она. Това, което не знаеше, бе, че откраднах тези пари, а и не само тях, от един мафиот от Западното крайбрежие на име Джо Демео.

След като погледа още час несравнима семейна хар­мония, Пати Фелдсън взе Ади, рецептата и половината кексчета.

- Вече си провряла крак през вратата! - уведоми тя въз­торжено Катлийн.

- Утре ще се видим, миличка - обеща Катлийн на Ади.

Ади преглътна, за да може да заговори. Бяхме свикна­ли с това, дължеше се на напълно увредените ѝ гласни струни вследствие на пожара, който едва не беше отнел живота ѝ.

- В болницата? - промълви накрая Аби с дрезгавия си шепот.

- Аха.

Последваха още прегръдки и си тръгнаха. Погледнах прекрасното създание, което напук на всичко ме беше обикнало.

- Това може да е последният път, който се разделяте.

Катлийн избърса сълзите от бузите си.

- Благодаря ти, Донован - хвана ръката ми и нежно ме целуна по устните. - За всичко - добави.

Животът си го биваше.

Час по-късно Виктор звънна на мобилния ми телефон. Гласът с метално звучене на това джудже инвалид на рес- пиратор беше особено зловещ.

- Гос... подин Крийд... взеха... парите - съобщи той.

- Семейството от Нашвил?

- Да, Роб и...Триш.

- Страшна изненада, а?

- Когато имате... възможност... бих искал... да убиете... сес... трите... Питърсън.

Замълчах за миг, за да подредя нещата.

- Те са в Пенсилвания, нали така?

- Да, в Камп... таун.

Подхвърлих възможно най-артистично в имитация на местния изговор:

- Дамичките от Камптаун, а?

Виктор въздъхна.

- Стига де... гос... подин Крийд.

- Хей, покажи малко признателност. Във Франция ми­навам за страхотен комик.

- Направо... втори... Джери Луис. Ще идете ли... в... Камптаун да... убиете... сестрите... Питърсън?

- Дадено, мой човек! - отвърнах.

В Камптаун, Пенсилвания, с население четиристотин и седемнайсет души, не можеш да се надяваш на хипод­рум. Няма барове. Ако ти се допие, трябва да изминеш пове­че от двайсет километра на запад до Тоунада. Най-близките нощни заведения са в Скрантън, на осемдесет километра.

Градчето добило известност пред света през 1850 го­дина заради популярната песен на Стивън Фостър „Кон­ни надбягвания в Камптаун“. Конното състезание, което Фостър увековечил, започвало в Камптаун и завършвало в Уайлузинг - и да, наистина пробегът бил „осем киломе­тра дълъг“.

Когато взех кола под наем и тръгнах на път, бях тол­кова изгладнял, че рискувах с бурито в грил-бар „Конска глава“ във Факторивил. Къде ли ми беше умът? Яде ли ти се бурито, отиваш в Ел Пасо, не във Факторивил. Обядът ми беше на вкус като нещо, гребнато от външен нужник и сервирано на финалистите в „Сървайвър“.

Започнах да се отклонявам.

Камптаун се намира в окръг Брадфорд и според по­следните статистически данни там са извършени 248 обира, 39 нападения, 24 изнасилвания и две убийства. Ако всичко минеше добре, сестрите Питърсън щяха да осигурят двойно нарастване на броя на убитите навреме за новините в шест часа.

Имах намерение да ги гледам.

По телевизията.

В бар.

В Скрантън.

- Крайната цел е след трийсет метра вдясно - обади се гласът на секси мацката от навигационната ми система.

Стигнах до дълга алея, посипана с бели камъчета и умишлено я подминах. Карах почти още двеста метра, направих обратен завой и я доближих от противополож- ната посока, като проверявах за свидетели. Вече наясно с обстановката, подкарах наетата кола по алеята чак до бетоновата настилка, където беше паркирана зелена То­йота Корола модел 1995 година.

Питърсън живееха в бяла каравана с двойна ширина и кафяв ламаринен покрив. Бяха пристроили затворена веранда, която гледаше към предния двор, широк около осем декара, с няколко дървета и много кал в него. Пар­кирах, изключих двигателя и седях в очакване на кучета. Не се появиха такива, но аз използвах времето за чудене какво правя, по дяволите. Преди години работех за ЦРУ и хората, които убивах, бяха заплаха за националната сигурност. Когато се пенсионирах си починах извест­но време и започнах да убивам терористи за Вътрешна сигурност. Ала тези задачи не бяха чести, така че като страничен бизнес започнах да убивам хора по поръчка на мафиота Сал Бонадело. Всичките жертви на Сал бяха престъпници, а много от тях и убийци, така че морално- то оправдание за смъртта им не беше проблем.