Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Обаче в един момент нещата се стекоха така, че започ­нах да работя на свободна практика за Виктор, а поръчки­те, които ми възлагаше, ставаха все по-спорни. Послед­ната серия убийства беше следствие от предложението на Виктор към шефа ми във Вътрешна сигурност да про­верим доколко може да се вярва на редовите американци. Дали например семейство като това на Роб и Триш ще се съгласи да приюти терорист в замяна на значителна сума пари?

Първоначалните данни показаха, че не.

А биха ли се съгласили да умрат невинни хора?

Отново не? Хммм. Любопитно.

Ами анонимни ненаказани престъпници?

Сложих ролка тиксо в единия джоб на якето си и две спринцовки в другия. Сестрите Питърсън, точно като Роб и Триш и още шест души, бяха приели „Заема Ръм­пелщилскин“, след като им беше обяснено, че ако вземат парите, ще умре ненаказан убиец. Виктор възприемаше получателите като виновни в заговор за убийство. Сле­дователно, приемайки парите, Роб и Триш бяха осъдили сестрите Питърсън на смърт чрез екзекуция. Щом Кали доставеше следващото куфарче, Роб и Триш трябваше да умрат. Във всички отношения това беше смъртоносен експеримент и щеше да продължи да е такъв до момента, в който някой откажеше парите.

Слязох от колата, изкачих трите стъпала от готови бе­тонови блокчета пред караваната на Питърсън, като си мислех: Дълъг път изминах от времето, когато убивах, за да запазя свободата на нацията ни.

Вратата на сестрите Питърсън беше от закалено стък­ло, през което се виждаше част от дневната. От потреп­ването ми се разтресе цялата предна част на караваната. Малко след това се появи млада жена и ме погледна през стъклото.

- Илейн?

- Да?

- Казвам се Донован Крийд, Вътрешна сигурност. Може ли да вляза?

Показах ѝ значката си. Нямаше откъде да знае, че агентите от Вътрешна сигурност не носят значки.

Изражението ѝ показваше притеснение, докато отва­ряше бавно вратата.

- За какво става въпрос, господин Крийд?

За какво наистина, зачудих се. В това ли се превърнах, в човек, който убива цивилни мъже и жени, несъзнаващи, че са били въвлечени в убийство, като са приели сума пари, от които са се нуждаели отчаяно? Честен ли беше наистина този експеримент?

Илейн Питърсън беше привлекателна трийсет и две­годишна брюнетка, тъкмо започнала да трупа килца. Но­сеше черно долнище на анцуг и огромна тениска на „Пит- сбърг Стийлърс“, вероятно на съпруга ѝ Грейди, с когото бяха разделени.

- Ще спестим време, ако говоря едновременно и с две­те - поясних аз. - Амбър тук ли е?

Не че Амбър и Илейн бяха най-невинните хора в гра­да. Бяха използвали постъпленията от заема си, за да купят наркотици и да ги пласират на децата в местната гимназия.

Илейн понечи да се извърне към коридора, но се спря.

- За какво става въпрос? - повтори решително.

- Моля ви - казах, - седнете.

Тя изпълни молбата ми, в този момент се шмугнах покрай нея и хукнах по коридора. Успя да изпищи с все сила, но аз вече отварях вратата на главната спалня и спи­пах огромната Амбър да сваля предпазителя на писто­лет. Хвърлих се към нея и съумях да наруша равновесието ѝ. Докато тя се бореше да не падне, изтръгнах оръжието от ръката ѝ и се извърнах точно навреме, за да избегна юмруците на Илейн. Илейн беше твърде дребна да ми на­прави нещо, но аз все пак я ударих в носа, за да мога да се съсредоточа върху Амбър. Чух я да пада на пода и реших, че може да остане там, докато се справя със сестра ѝ.

- Какво искаш, по дяволите? - кресна Амбър, като се опитваше да придаде на гласа си повече гръмкост, откол­кото той притежаваше.

Беше сръчна, опитна кръчмарска побойничка. С ръст от сто и осемдесет сантиметра и близо сто и десет кило­грама тегло определено беше сериозен противник. Ала ключовият ѝ удар бе отправен бързешком, преди да си е стъпила здраво на краката. Отскочих, заех позиция и се прицелих с юмрук право в слепоочието ѝ. Амбър пот­репери и се сгромоляса на пода. Миг по-късно и двете лежаха проснати по очи в главната спалня, а ръцете им бяха зад гърба, омотани с тиксо. Подритнах ги, за да ги завъртя и залепих устите им.

После получих инфаркт.

- Има два вида тревожна болка в сърдечната област - започна да обяснява доктор Уебър.

- Момент, докторе - прекъснах го, - включвам ви на високоговорител.

Натиснах бутона на мобилния си телефон и се помъ­чих да седна.

- Добре, продължавайте - казах.

- Звучите ужасно.

И се чувствах ужасно. Миг преди това се бях стропо­лил на пода със стягане в гръдния кош. Амбър използва възможността да преобърне гигантското си туловище, опита да допълзи до мен и да ме смачка, както би сто­рил излязъл на сушата кит с пясъчен замък. За щастие смазващата болка беше започнала да отшумява, но още не бях възвърнал силите си, а трябваше или да се захвана за работа, или да се изправя пред смъртоносни послед­ствия. Претърколих се и извадих спринцовката от джоба си. Махнах пластмасовата капачка и се метнах към дебе- ланата. Трябваше да се протегна, за да я достигна, но на­правих това усилие и я прободох във врата. Не знам дали щях да събера сили да натисна буталото в този момент, а и ъгълът бе неподходящ. Така или иначе, въпросът ос­тана спорен, защото Амбър разклати енергично глава, спринцовката се измъкна и отхвърча на пода.