Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Всички се намираме на едно телефонно обаждане от нещо, което ще промени живота ни. Но не е задължител­но да е телефонно обаждане.

Може и да е мъж като мен, застанал до някой дъб в парка, загледан в момиченце, което си играе с мъничко кученце, да кажем, малтийска болонка. Възможно е нещо с кожата на момиченцето да не е наред. Може да е жертва на изгаряне. Зад нея може да има мъж и жена, които се наслаждават на късен пикник. Може да са седнали върху голямо синьо карирано одеяло и да вадят храна от пле­тена кошница. Жената може да държи кошницата нежно, едва ли не с любов, сякаш е подарък от някого, когото е обичала и е загубила. Одеялото и кошницата може да из­глеждат като нови, като че ли са чакали дълго, преди да бъдат използвани.

Престорих се, че се разхождам бавно в кръг, докато Катлийн и Том се хранеха и играеха с Ади и кученцето. Беше очевидно, че им предстои да създадат идеално се­мейство и за миг ми се прииска да си тръгна. Имам пред­вид да си тръгна и никога да не се обърна назад. Не ми харесваше идеята да съсипя Том, не ми се искаше да про­валя това, което беше създала Катлийн през последните три години.

Но повече от всичко не исках да загубя нея и Ади.

Постарах се да стигна до будката за сладолед едновре­менно с тях, така че тримата да са пред мен. Ади държеше тънката каишка на кученцето си. Исках да изчакам, пре­ди да им се представя, да навляза в живота им за миг, да помириша косата на Катлийн, парфюма ѝ, да чуя гласа ѝ.

Стоях неподвижно зад тях. Ади се обърна и ми се усмихна, а коленете ми се разтрепериха.

Усмихнах се и аз.

Исках да кажа нещо, като например „Кученцето ти е очарователно, госпожице“, но Катлийн веднага щеше да разпознае гласа ми, а и аз още не бях чул нейния.

В този момент нямах нищо против да разбия сърцето на Том. Беше млад, щеше да го превъзмогне. Пък и той щеше да разбере, че така е най-добре, щеше да го види в погледа на Катлийн: с нея бяхме предопределени един за друг.

Приближих се и застанах точно зад Катлийн. Затворих очи и вдишах аромата ѝ на чисто и си спомних деня, ко­гато се промъкнах в дома ѝ в Норт Бъргън и я изчаках в леглото ѝ, докато тя взимаше душ. Тогава, точно преди да се любим, си помислих: щом я погледна, припомням си кое е значимо. Беше денят на партито на Сал в Синсинати, а ние още не бяхме тръгнали от Ню Йорк. В онзи ден тя излезе от банята и от нея се носеше същия аромат, а тя се престори, че не ме забелязва. После скочи в леглото и буквално ми се нахвърли.

Ади се обърна и ме погледна отново. Не защото ме беше разпознала, а защото хората обикновено са толко­ва шокирани от лицето ѝ, че първата им реакция е да се извърнат. Аз не го направих. Вместо това вдигнах ръка и промълвих беззвучно „Здрасти“.

Тя ми се усмихна широко и едва не се задавих от буца­та в гърлото си.

За корав мъж го приех доста трудно.

Усетих сълза да напира в окото ми, ама че лигльо бях станал. Потече по бузата ми - там, където беше белегът, същият, който Ади и другите обгорени деца пипаха с пръсчета в деня, когато я срещнах, същия ден, в който срещнах Катлийн. Виждате ли? Както казах, тримата сме предопределени да бъдем заедно.

Избърсах сълзата от бузата си. Щях да изчакам да си поръчат сладоледа, преди да кажа нещо. Така щях да чуя гласа на Катлийн. Знаех, че ако чуя гласа ѝ дори само вед­нъж, всичко щеше да бъде наред.

В този момент Катлийн се обърна към Том, опря тяло­то си в неговото и каза:

- Толкова много те обичам.

Винаги съм живял според теорията, че всички ние сме на едно телефонно обаждане от събитие, което променя живота.

Но не е нужно да е телефонно обаждане.

Може да е мъж като мен, застанал на опашката за сла­долед, който изведнъж напуска мястото си и си тръгва, но чува тих дрезгав гласец да му казва: „Довиждане“ - и той знае, че този глас ще остане с него до края на живота му