Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Беше идеално място за убиване.

Настаних се зад терористите със спринцовка във вся­ка ръка и зачаках примигването. Щом започна, забих иг­лите в тила на всеки от тях и се отместих, за да паднат на пода. Няколко хора изпищяха, но танцьорките не спи­раха да танцуват, музиката звучеше оглушително и бях излязъл, преди някой да разбере какво се е случило.

Новата ми квартира беше завършена, но нямаше да е възможно да се преместя в продължение на седмици, тъй като строителният екип беше още на обекта. Имаше вре­ме до двете седмици, които планирах за обучението на Алисън. Вечерята с Кали и Ева се отложи два пъти заради изтощителните тренировки и изпълненията на Ева, но бях получил потвърждение, че ще се състои в събота.

Разполагах с три свободни дни и реших да се видя с доктор Надин Крауч в Джаксънвил, Флорида. Срещу пет хиляди долара и ваканция на плажа Надин се съгласи да подготви дъщеря ми Кимбърли за новината, че съм жив.

Можех да се свържа с Кимбърли и по-рано, разбира се, но исках да се уверя, че няма да последва рецидив. Сега, след като бях убил умиращ мъж и двама терористи, без да се случи нищо, реших че вече всичко ще бъде наред. След като бях загубил толкова време от живота на Ким­бърли, планирах да го наваксам и щях да започна вед­нага. Но първо трябваше да подготвя почвата. Не можех просто да се появя пред нея с новото си лице и да кажа:

- Здрасти, Ким, аз съм мъртвият ти татко.

Кимбърли беше наследила всичките ми имоти - или по-точно всички имоти, упоменати в завещанието ми и придружаващите го документи. Аз, разбира се, имах скрити пари в сейф, в случай, че се наложи да симулирам смъртта си.

Лу Кели се беше чувал с Кимбърли няколко пъти през изминалите години, но за пръв път се бяха срещнали на погребението ми. Оттогава той ѝ се обаждаше всеки ме­сец да провери как е. Именно Лу беше предал „правния документ с последната ми воля“ на адвокатите, които да извършат прехвърлянето на имотите, така че изглежда­ше нормално Лу да ѝ се обади за това. Той записа разго­вора и ми го прати в аудио вариант.

- Искам да се срещнеш с някого - каза Лу. - Това е док­тор Надин Крауч. Беше психотерапевт на баща ти.

- Сигурно има някаква грешка, господин Кели - от­върна Кимбърли. - Няма начин баща ми да е посещавал психотерапевт.

- С баща ти имаха само няколко срещи през последна­та година. Но тя разполага с информация, която би иска­ла да чуеш.

Остана безмълвна за миг, а после въздъхна.

- Не съм убедена, че искам да чуя, господин Кели.

- Кимбърли, ще се наложи да ми се довериш.

- Вие очевидно знаете за какво става въпрос - досети се тя. - Кажете ми сега.

- Надин така или иначе ще бъде в Джаксънвил тази седмица. Там са и новините, които има за теб. Да кажем, че тя е по-подготвена да ти ги представи.

Кимбърли се съгласи за среща във фоайето на хотела, където беше отседнала Надин. Кимбърли се появи и две­те си размениха любезности. След малко Надин предло­жи:

- Виж какъв прекрасен ден е. Искаш ли да се поразхо­дим по плажа, докато поговорим?

Никога не бях посещавал плажа в Джаксънвил и ос­танах приятно изненадан от това, което видях. Разполо­жен на бариерен остров източно от града, плажът Джакс предлагаше много пясък, достатъчно сърфисти, без да са прекалено много, и не беше твърде пренаселен. С Надин и Кимбърли се разходихме по плажа в северна посока, въ­преки че аз вървях на петдесетина метра по-назад. Аз бях едрият мъж с бейзболна шапка на Пен Стейт, слънчеви очила и слушалки в ушите. Слушалките ми позволяваха да чуя разговора им.

Надин започна:

- С баща ти много пъти сме разговаряли за теб.

Кимбърли я прекъсна.

- Може ли да преминем направо към онзи момент, в който ми казвате, че той е жив?

- Моля?

- Баща ми. Донован Крийд. Той е жив. Вие го знаете, знам го и аз. Е, къде е и защо не ми се е обадил досега?

Не можех да повярвам на ушите си. Кимбърли знаеше?

Надин също загуби ума и дума. Кимбърли започна да оглежда плажа. Отне ѝ пет секунди да спре поглед на мен.

- Изглеждаш смешно - каза през смях.

Затичахме се един към друг като актьори от най-тъпи- те филми от четирийсетте. Щом ме приближи, тя скочи в ръцете ми. Завъртях я в кръг, както когато беше четири­годишна и ме прегръщаше, сякаш съм изгубеното ѝ плю­шеното мече, което е намерила.

Пуснах я нежно на земята и я погледнах. Беше порас­нала, по-зряла, но още си беше Кимбърли. Плесна ме по лицето.

- Не мога да повярвам, че ми причини това! - възму­ти се тя. - Нямаш ли ми достатъчно доверие, че да ми се обадиш или да оставиш съобщение? Що за баща си, по дяволите?