Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Алисън ме бутна.

- Това беше най-бавното спасяване на всички времена - процеди тя. - Къде беше? Обеща ми работа.

Аз попитах:

- Готова ли си да започнеш тази вечер или искаш да ми покрещиш още малко?

Изведохме чудовищно неблагодарната Алисън, наста­нихме я в хотелска стая между моята и тази на Кали, нахранихме я и изслушахме историята ѝ.

След като ме обявили за мъртъв, Алисън започнала романтична връзка с Куин, като се надявала да получи работата, която ѝ бях обещал. Както каза Куин, щом Али­сън осъзнала, че това няма да се случи, тръгнала си. За нейно нещастие Куин беше най-добрият пазач в нашата професия, така че не беше стигнала много далеч. Щом я хванал, си поговорили, той я отвлякъл и я довел в склада.

Когато си бил у дома, което означавало през повечето време - Куин се грижел добре за нея. Всеки път, когато излизал, обаче я приковавал към стената, това го карало да вярва, че тя ще му се радва, когато се прибере. Когато очаквал да се забави повече от няколко часа, използвал дългата верига, онази която и давала достъп до всички удобства. Куин го нямало от около три часа и бил на път към вкъщи, когато го открих на улица Уолнът.

Това, по думите на Алисън, също било по моя вина.

- Биеше ли те? - попита Кали.

- От време на време - отговори Алисън.

- Насилваше ли те?

- Поне по два пъти на ден.

- Ти не му ли се противеше?

- Ако го правех, той ме биеше.

Тук, в добре осветената стая, тя изглеждаше бяла като призрак. Аз попитах:

- Ако не броим тази вечер, откога не си излизала на­вън?

- Повече от три години - отвърна тя. - Знам го един­ствено, защото имах телевизор.

Кали ѝ даде хапче за сън и поседя при нея, докато зас­пи. После дойде с мен в стаята ми, отворихме бутилка вино от минибара и я изпихме, докато обмислим трени­ровъчния план на Алисън.

Аз предложих:

- Лу ще поеме втората и третата седмица, ти ще взе­меш следващите три, а аз следващите две. После тя ще може да те следва при две задачи. Накрая ще я пробваме с нещо лесно и ще видим дали ще се справи.

- Как върви заплащането на болногледачки напосле­дък?

- Двайсет хиляди седмично плюс допълнителните разходи.

- Устройва ме - отсече Кали. - Кой ще се грижи за нея през първата седмица?

- Доктор Крауч. Ако Надин прецени, че тя не е готова, ще се откажем от всичко и ще се постараем да помогнем на Алисън да получи предишния си живот.

Натиснах бутон на мобилния си телефон и намигнах на Кали.

- Чуй това - казах и включих на високоговорител.

С вдигането на телефона доктор Надин Крауч кресна:

- Неприемливо!

- Имам пациент за вас - обявих.

- Какво ти става? Имаш ли представа кое време е?

- Добра задачка е - уверих я, - ще допадне на алчната ти страна.

- Опитвам се да спя, Донован. Повече не ми се обаждай посред нощ. Неприемливо е!

- А как звучат двайсет и пет хиляди на ден?

- Сигурна съм, че ще звучат много по-добре, когато се събудя след няколко часа. Обади ми се тогава - заяви На­дин и затвори телефона.

- Тя е опака дърта кучка - каза Кали. - Не мислиш ли?

- Да, доста е безцеремонна с хората, но мен май ме ха­ресва.

Кали поклати глава.

- Чуваш ли се какви ги говориш?

Майрън Голдстийн вече беше спрял на отбивката за по­чивка на 283-тия километър на излизане от родния му град Синсинати, когато спрях. Слязох от колата си и зао­биколих неговата отдалече, като проверих за снайперисти. Когато доближих вратата до шофьора, той я отключи и аз влязох.

- Сал казва, че искате да умрете - казах.

- Вие ли сте Крийд?

- Аз съм.

- Мислех ви за по-млад.

- Мислех ви за по-стар.

Майрън Голдстийн кимна. Той беше мършав мъж с тъжно лице, плътни устни и увиснали бузи. От двете му ноздри се показваха тлъсти черни косми. В треперещата си ръка държеше просмукана със слуз кърпичка и попи­ваше лигавата течност, която се точеше от носа му. Носе­ше очила с рогови рамки.

Аз заговорих:

- Ето какво предлагам: споделете вашата идея, а аз ще ви кажа как ми се струва.

- Винаги ли сте се радвали на добро здраве, господин Крийд?

- Може ли да преминем към въпроса?

Разтегли плътните си устни в усмивка.

- Да, разбира се - отговори. Попи отново носа си и по­пита: - Запознат ли сте с АЛС?

- Болестта на Лу Гериг?

- Да, същата. АЛС е прогресивно смъртоносно невро- дегенеративно заболяване, което бавно, но сигурно уни­щожава двигателните функции. Вследствие на болестта мускулите отслабват ден след ден, докато загубят окон­чателно функциите си. Можете да го забележите в ръце­те ми. Това не е Паркинсон, нарича се фасцикулация и е признак за началото на края.