Джон Локк - Смъртоносен експеримент

С дни криех инструменти, кабели и гипсокартон под ролките с изолация, складирани в таванското простран­ство над гаража. Канех се да започна да изграждам ста­ичката под покрива, над стаята за гости. Щях да прока­рам електрическите кабели, за да включа компютъра си и да мога да зареждам мобилния си телефон. После щях да изградя изводи за отопление и вентилация, а накрая щях да се включа към високоскоростен интернет. След има-няма трийсет дни щях да живея в миниатюрно име­ние с всички домашни удобства.

Сухото строителство на подпокривна стаичка е лесен начин да откраднеш част от нечий дом, без да плащаш наем. Трябват ми само няколко квадратни метра и два часа на спокойствие, за да я построя. Ако предприемачът беше забелязал листовете гипсокартон на тавана, щеше да си помисли, че някой от хората му е направил глупава грешка. До момента това не се беше случило, тъй като на този финален етап от новото строителство никой не поглежда в ъглите на тавана. В старите къщи винаги има риск да те открият, когато собствениците предприемат ремонт, може да се наложи да се проникне в стаичката ми, за да се прокара телефонен кабел или телевизионна антена за по-добро излъчване. В новите сгради за сметка на това кабелите бяха предварително заложени. Ако ня­какви кабели минаваха през мястото, което си бях набе­лязал, просто ги премествах, така че да заобиколят жи­лището ми.

В младежките си години като снайперист в армията бях обучен да стоя абсолютно неподвижен с часове и това умение се оказа много полезно в късните ми годи­ни, в живот по таваните на хората. За по-сигурно избирах да се установя възможно най-далече от подходите към тавана. Най-безопасно е мястото над рядко използвана стая за гости на последния етаж, за да не би неочакван пристъп на кашлица или хъркане да събуди домашен лю­бимец. Обикновено това не е проблем, тъй като отделям най-много време на звукоизолацията в пространството си за живеене. Монтирам нескърцащ под с най-високо качество. После смесвам дървени стърготини и бебешка пудра със силикон и нанасям сместа в и под фугите и в дупките от пирони, за да предотвратя скърцането. Вра­тата ми винаги е разположена в отдалечен край, поне на метър от мястото на постоянното ми пребиваване, за да не ме усетят. По няколко пъти дневно тренирам бягство с вързани очи. Това ме принуждава да запомня къде са фу­гите по пода, за да мога да избягам в непрогледен мрак.

Щом е готово, нанасям се и започвам да свиквам с ежедневието на домакините си. Ако е възможно, спя ко­гато спят те и стоя неподвижно, когато са будни. Следя личните им компютри, телефонните им обаждания и наблюдавам отношенията на хората в семейството през миниатюрни камери, които съм монтирал из къщата. За седмици опознавам навиците им и програмата им по- добре от тях самите и това прави съжителството с тях още по-приятно. Ако излизат за няколко часа, използвам тоалетната им, наслаждавам се на гореща вана или душ, подремвам в леглата им, опитвам храната и питиетата им и ползвам компютрите им вместо своя, когато трябва да свърша нещо по-специфично, без да оставя електронна следа.

Най-много се забавлявам, като си играя с домашните им любимци.

Кучетата и другите домашни любимци не създават проблем, но не мога да живея с котки. Ако котката ме открие, нещата се променят завинаги. Започва да гледа постоянно към тавана и не се отказва от опитите да се добере до мен. Мяука и създава суматоха всяка нощ, не­уморно. Имам слабост към домашните любимци, но ако някое от семействата ми си вземе котка, се налага неза­бавно да си търся нов дом. Иначе собствениците посто­янно пращат на тавана хора от службата за борба с вре­дители да търсят мишки.

Бяха ми нужни четири вечери да завърша жилищното си пространство в Дънвеган и няма да познаете, Фатхи така и не се появи в Атланта. Това е проблемът при работата с информатори: обикновено са работни пчелички, които се добират до нещо повече от слухове. Аз обаче бях готов да убия двамата местни водачи и го направих без затруднения.

Проследих ги до много оживено заведение в центъра на Атланта. Имаше толкова много хора, че ми бяха нуж­ни десет минути само да ги намеря. Седяха сред група хора, които гледаха как две стегнати жени танцуват на най-силната музика, която бях чувал. На всеки трийсет еекунди светлината в мрачното помещение загасваше напълно, започваха да примигват прожектори и от всич­ки страни да проблясват светлинни лъчи.