Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Такъв, който е бил в кома повече от три години - на­меси се Надин, която се приближи до нас, затаила дъх.

Кимбърли ме погледна в очите.

- Вярвам го.

- Така ли? - попитах.

- Да. Ако беше в съзнание, никога нямаше да избереш такова лице.

Засмях се.

- Толкова се радвам, че те виждам.

- И аз - отвърна тя, - но имаш много за обяснение.

- Всичко ще ти разкажа. Но първо ти ми кажи как раз­бра, че съм жив.

Тя бръкна в джоба на панталона ми и извади сребър­ния долар, който дядо ми беше дал преди толкова годи­ни.

- Това не беше сред личните ти вещи, които ми преда­доха.

Гордо се ухилих. Надин каза:

- Определено си дъщеря на баща си.

После се обърна към мен.

- За да сме наясно, все пак ще получа парите и ва­канцията.

- Ти си най-меркантилният психиатър, когото позна­вам - заявих.

- Винаги е приятно да си най-добър в нещо – отговори тя.

Прегърнах я.

- Неприемливо - рече тя и ме отбутна.

- Благодаря, че се опита да помогнеш - казах. - Мисля, че мога да се справя оттук нататък. Насладете се на ва­канцията.

- Точно това възнамерявам да направя. - Тя се запъти обратно към хотела си.

Следващите три дни бяха най-хубавите, които съм прекарвал с Кимбърли. Часове след като се събрахме, ко­гато стигнахме до темата за Катлийн и Ади, аз ѝ разпра­вих всичко и тя каза:

- Ако Катлийн те е правила толкова щастлив, трябва да ѝ кажеш, че си жив. Още по-важно е, че тя има право да избере, кое ще я направи щастлива.

- Тревожа се, че може да избере мен от чувство за вина.

- И защо да е така?

- Том е свестен, ще бъде по-добър съпруг от мен.

- Откъде знаеш?

- Проверих го.

Тя поклати глава.

- Как може да си толкова невеж по отношение на же­ните?

- Може, и ти много добре знаеш това.

- Чуй ме, тате. - Тя влезе в ролята на родителя и ѝ оти­ваше повече, отколкото на мен. - Трябва да ѝ кажеш чети­ри неща: че си жив, какво се е случило, защо се е случило и как се чувстваш.

Разбира се, че можех да кажа тези неща на Катлийн, но имах чувството, че ще е по-щастлива със стабилен, нор­мален мъж като Том. Ади също беше сериозен фактор в уравнението. Тя беше загубила семейството си, а после загуби и мен преди три години. После в живота ѝ се беше появил Том и не се съмнявах, че тя го обича и го при­ема като баща. Ако се върна в живота на Катлийн, Ади трябваше да загуби или мен, или Том. Бедното дете беше преживяло достатъчно и не заслужаваше за трети път да загуби баща. Нещата се усложняваха допълнително от факта, че не бях убеден дали мога да се приспособя към живота в предградие. Не на последно място, ако Катлийн избереше мен, винаги щеше да се чуди дали е направила правилен избор. Ако ме отхвърлеше, щеше винаги да се чуди дали Том е бил правилният избор. Не беше честно да я поставям в подобна ситуация.

Аз обаче обичах Катлийн и ми се искаше нещата да се бяха развили по различен начин.

- Тате? - Кимбърли ме върна в действителността. - Ще ѝ кажеш ли тези четири неща?

Въздъхнах.

- Не е толкова просто.

- Не е ли по-просто, отколкото да я загубиш?

Ева Лесаж беше кукличка.

Висока бе около метър и петдесет и сигурно тежеше колкото лявата ми ръка. Лицето ѝ и всичко останало у нея беше така дребно, че изглеждаше крехка. Очите ѝ бяха бадемовидни като на котка, косата ѝ беше изрусена на кичури, а в момичешкия ѝ глас още се долавяше руска нотка. Отблизо изобщо не приличаше на Тара Сийгъл, като изключим ръста и най-общи черти на лицето. Ако Дарвин наистина възнамеряваше да прикрие смъртта на Тара с тялото на Ева, нашите хора щяха сериозно да се озорят, за да убедят някого, че двете имат нещо общо. Единственото обяснение беше, че Ева се е променила ужасно много през последните години и никой не е уве­домил Дарвин.

Зачудих се дали Кали не беше направила нещо, за да се променят теглото и чертите на лицето на Ева. Половин капка арсеник, приемана веднъж седмично, може да по­нижи теглото и да придаде на кожата вид, като на тази на Ева.

Кали ме дебнеше като ястреб, видя че се загледах и ве­роятно се досети какво си мисля. Поклати глава, за да ми напомни съвсем леко, че съм на нейна територия и жи­вотът ми е в ръцете ѝ. Кимнах в отговор, като се надявах че ще го възприеме като: добре, не е моя работа, всичко е наред.

Намирахме се в луксозния мезонет на Кали и Ева с гледка към Вегас. Цената на такива имоти започваше от два милиона долара, а по вида на довършителните рабо­ти, обзавеждането и тапетите по стените бих казал, че цената на този беше близо три.