Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Той умря ли? - попита Кали.

- От удара на кльощаво десетгодишно хлапе? Няма на­чин. Не бях изминал и двайсет метра, когато чух покрай ушите ми да профучават камъни. Кучият син се опита да ме убие.

- Ти какво направи?

- Затичах се като луд!

Кали се засмя.

- Застрашил си живота си заради костенурка?

Аз също се засмях.

- Май да.

- Намирам го за благородно.

- Ъхъ.

- Донован Крийд, костенурката нинджа.

Бургията премина през стената и втората дупка беше готова, на около два сантиметра от първата. Извадих от чантата чук и длето и започнах да къртя. Длетото бързо свърза дупките и вече можех да пъхна два пръста в отво­ра.

Приближих уста до отвора и казах:

- Алисън, аз съм Донован Крийд. Знам, казали са ти, че съм умрял, но съм си съвсем жив и ще те измъкна оттук. С мен е приятелката ми Кали Карпентър, тя ще те спаси.

- Ммм... Ммм - измуча Алисън.

- Пази си силите! - викнах през отвора.

Кали попита:

- Колко остава?

- Най-много петнайсет минути.

- Как е възможно?

- Стената започва да губи якост - обясних.

Извадих фреза за бетон и започнах да прорязвам вер­тикална линия от центъра на дупката. Щом направих прорез с дължина около шейсет сантиметра, обърнах се към Кали:

- Виждаш ли? Направо сме вътре.

- Мина повече от половин час - възрази тя.

Изгледах я по начин, който означаваше, че аз върша цялата работа и я попитах:

- Удобен ли ти е столът?

- Зависи колко още ще се наложи да седя на него.

- Най-много пет минути.

После извадих голям чук с плоска глава.

Четирийсет минути по-късно връчих на Кали фрезата за бетон и обясних как да реже хоризонтално от двете страни на трийсет сантиметровата дупка, която бях успял да направя. След питиетата, обилната вечеря и физическо­то натоварване се усещах направо скапан. Бях подгизнал от пот, въпреки че в сградата беше хладно. Вратът и раменете ме боляха. Седнах на стола, като се надявах да си възвърна силите.

Седях и светех към стената с фенерчето, както тя до­сега. Светещата химикалка светеше достатъчно силно, за да очертава тялото ѝ идеално. Прорезът, който правеше, беше на около шейсет сантиметра от пода и се налага­ше да приклекне и да се подпре на коляно, докато рабо­ти. Споменах ли няколкото питиета и зяпането на жени по-рано същата вечер? Някак светлината от фенерчето се отмести от дупката в стената и се озова върху идеалните задни части на Кали.

- Ако обичаш! - подразни се тя.

- Обичам и още как.

- Приятел - възрази тя, - опитваме се да спасим чо­вешки живот.

- Разваляш ми удоволствието.

Неохотно насочих лъча обратно към стената. След двайсет минути дойде ред на финалните удари с чука, за да мога да направя достатъчно голям отвор, че Кали да се промъкне вътре и тя го направи. Взе фенерчето със себе си и остави моето на земята, за да стане по-светло.

Можех да промуша само главата си, но беше достатъч­но, за да видя, че стаята на Алисън беше тясна, с легло, телевизор, тоалетна, мивка и малък хладилник, където вероятно имаше храна и вода. Алисън обаче нямаше дос­тъп до тези удобства. Беше чисто гола, прикована към стената. Устата ѝ беше залепена с лепенка, омотана около цялата ѝ глава. От горната и долната страна на лепенка­та се виждаше червена топка, която Куин беше пъхнал в устата ѝ.

Нямах представа от колко време беше прикована към тази стена, но изглеждаше поне с тринайсет кила по-сла­ба от последния път, когато я бях видял. Освен това оче­видно изпитваше зверски страдания, а под нея имаше голяма локва от урина. Кали се обърна към мен и попита:

- Ами сега?

Отдръпнах се от отвора и извадих ножица за арматура от чантата си синструменти. Подадох я на Кали. Оставих я да отреже белезниците и тя каза:

- Донован, остави ни за малко насаме.

Отново се отместих от отвора, докато Алисън използ­ва тоалетната. Чух Кали да ѝ обяснява:

- Ще боли по-малко, ако я махна бавно - после чух от­лепването на лепенката от устата на Алисън. Тя започна да се дави, да кашля и да плюе. Кали не спираше да ѝ говори: - Всичко е наред, Куин е мъртъв, всичко ще бъде наред.

Кали я почисти, облече я и ѝ помогна да мине през сте­ната. Когато Алисън се появи, ме изгледа студено. Прис­ви очи, а ноздрите ѝ се разшириха.

- Ти си виновен - заяви.

- Аз съм виновен?

- Точно така - продължи нападателно, - ти си виновен. За всичко това.

Кали побърза да я осведоми:

- Само Донован разбра какво се е случило с теб. Спасе­на си благодарение на него.