Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Попитах Надин дали това не са само психоаналитич­ни брътвежи.

Тя отговори:

- Тялото ти реагира на неща, които изглеждат реални, независимо дали са такива. Ако например ударя сестра Карол в корема без никаква причина, тя ще се превие от болка. Ако утре посегна да я ударя, но спра юмрука си точно преди да го направя, тя вероятно пак би се превил, за да се защити от въображаемия удар.

- Значи не е важно самото насилие, а начинът, по кой­то го възприемам.

- Стига ти да ръководиш убийството и да си убеден, че то не е свързано с нечия идея за забавление, ще се спра­виш.

Попитах:

- Надин, какво ще правиш, когато си тръгнеш оттук?

- Ще си отида у дома и ще се науча как да се забавля­вам със собствения си живот. Имам намерение да покажа любовта си към племенниците си и да се сприятеля с ня­кого от квартала.

- Спечелила ли си достатъчно, за да се пенсионираш?

- Да, със спестяванията ми и състоянието, което Дар- вин ми плаща, за да се занимавам с теб, съм осигурена за цял живот.

- Значи приключихме?

- Заради теб бих се отказала от пенсионирането по всяко време.

- Ще разговаряш ли с мен като с приятел? Ще ми пома­гаш ли да преживявам тежките моменти?

- Не ставай смешен. Щом си тръгнеш оттук и ти се прииска да говориш с мен, ще е необходимо само да брък­неш в джоба си.

- Звучиш строго - казах, - но виждам усмивка на ли­цето ти.

- Не казвай на никого - помоли Надин.

Това се случи преди една седмица. Сега с Кали до мен, скърбяща за Куин по свой тих начин, се замислих как ще възприемат смъртта му другите хора в живота ми. Кат- лийн и Ади бяха очаровани от Огъстъс и го приеха с от­ворени обятия. Той беше пазил Ади денонощно в центъра по изгаряния, когато бандитите на Джо Демео искаха да я убият. Беше ми казал хубави неща за Катлийн първия път, когато се опасявах, че ще я загубя. Според нея самата точно Куин ѝ беше помогнал да ме види в различна свет­лина.

Продължавах да увеличавам разстоянието между нас и мъртвия ни приятел.

- И какво ще стане сега?

- Ще спасим Алисън.

Стаята за мъчения на Куин беше мазето на една изоста­вена сграда в усамотен район на града. Сградата беше негова собственост, така че не се притесняваше от вложенията, които беше направил. Бях влизал преди и си спомнях, че беше сложил сифони на пода, беше подсилил стените и ги беше звукоизолирал със същия материал, който използ­ват в модерните кина.

Когато отбих към паркинга, ми хрумна нещо - спомних си го от последното си посещение тук: освен че беше от­личен саксофонист, Куин беше истински майстор готвач. Прогаряше кожата на жертвите, които измъчваше, със същата кухненска горелка, с която карамелизираше за­харта върху крема брюле, който приготвяше.

На паркинга нямаше осветление, затова спрях и оста­вих фаровете включени, за да мога да огледам сградата отвън. Взех една чанта с инструменти от багажника и я метнах на рамото си. Кали слезе, застанахме до колата и се загледахме в сивата изоставена постройка. За да бъда точен, основният цвят беше сив, но имаше избледнели и олющени участъци, които разкриваха предишната боя. Бих казал, че тухлите бяха боядисвани поне три пъти през годините. На половин метър от горния ръб на сгра­дата имаше ръждясали тръби, разположени хоризонтално, които преминаваха по страничната фасада.

- Не виждам жици - сподели Кали. - Мислиш ли, че има аларма?

- Няма начин. Последното, което би искал, е да при­влече хора на работното си място.

- Работното му място - повтори тя.

Докато стояхме мълчаливо за момент, някак по­чувствах, че съм постъпил правилно. Накрая Кали заго­вори.

- Тази вечер ми стана малко зле, докато закачах ус­тройството.

- Огъстъс винаги е живял на ръба - казах, - но този път прекрачи границата.

Кали поогледа сградата още малко.

- Щеше да е трудно да спасим Алисън, ако той беше жив.

- Нямаше да е лесен противник.

Кали попита:

- Наистина ли мислиш, че след всичко това ще бъде достатъчно нормална, за да работи за Вътрешна сигур­ност?

Отговорих с въпрос:

- Някой от нас да е нормален? По дяволите, това изжи­вяване може дори да я направи по-добър агент.

Кали кимна.

- Готов ли си?

Пъхнах ръка в джоба си и стиснах сребърния долар, насладих се на тежестта му както десет хиляди пъти пре­ди това.

- Да я измъкнем оттук - казах, - ако предположим, че още е жива.

- Да я измъкнем при всички положения - допълни Кали.

Ако нахлуете през предната врата, както направихме ние, ще се озовете в малко входно пространство със стени от армирано стъкло, от което се вижда голямото помещение отзад. Светнахме химикалките си фенерчета, отворихме вратата и попаднахме в усоен стар склад, чийто безупреч­но чист бетонов под ме изуми. Почудих се колко ли пъти в месеца се налагаше Куин да го търка, че да няма никаква мръсотия и кръв.