Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Като теглиш чертата, Куин се доближаваше по външ­ност повече до Джоузеф Мерик, отколкото до Брад Пит. Както може да се очаква, социалният живот на Куин не беше особено ангажиран и това положение му осигуря­ваше възможността дълго да се взира влюбено във всич­ки жени, които попадаха в полезрението му.

Тънка като модел красавица влезе в основния салон на „Смит и Воленски“ и седна на маса, където я чакаха трима костюмари. Лъскавата ѝ платиненоруса коса беше подрязана до раменете, моравият ѝ грим напомняше бойна ок­раска.

- Леле, мамо - изпъшка Куин. - Какво би направил с тази?

- С колко време разполагам?

- Трийсет минути.

- Ще я завъртя повече пъти, отколкото маймуна коко­сов орех.

Той ме изгледа.

- Мога ли да видя това?

- Заповядай.

- Разполагаш с точните думи за тези мацки, но не вла­гаш сърцето си в това.

- Както вече споменах, тази вечер е нещо като пробно кръгче.

- Знаеш ли какво ти трябва? Да ти продухат тръбите. На моя територия си, остави ме аз да се обадя. Може в момента да ядеш пържоли, но си само на трийсет минути от най-хубавата нощ в живота си.

- Как е името ѝ?

- Името ѝ? Боже, ти си истинска развалина - изуми се той.

Свих рамене.

- Обичам подробностите.

- Така е - съгласи се той. - Името ѝ е Божествена.

- И кое различава тази проститутка от останалите?

Той отново направи физиономията, която наподобява­ше усмивка и аз също се усмихнах.

- Тя има ли и приятелка като за теб? - попитах.

- Съквартирантката ѝ, Наслада.

- Божествена Наслада, а? Да не са отбор по свободна борба?

Той стисна ръката ми над китката.

- Няма да се преструвам, че не знам - каза. Помълчахме, а аз си мислех как сме на едно телефонно обаждане разстояние от съдбоносно преживяване. Очи­те на Куин шаваха нетърпеливо като на дете, което се на­дява да го заведа за сладолед.

- Какво толкова - казах, - обади се.

- Сериозно? Това е страхотно. Няма да съжаляваш.

Той се отдалечи от масата. След малко се върна, още на телефона, но не седна. Чух щракване.

- Не ми казвай, че ме снима току-що - измърморих. Той посочи зад мен.

- Щракнах мацката с циците.

Натисна няколко копчета и прекъсна разговора си. Приключихме вечерята си със „Сотерн“, сладко и соч- но като сироп.

- И това е вино? - попита Куин - Ти да не се шегуваш с мен?

- Вино е и не се шегувам.

- Вкусът му е повече като на десерт. Какво е?

- „Лафори Пераге“ - изрекох, като се перчех с френ­ския си акцент.

- Не мога да го произнеса с пустата си уста - каза той, - но разбирам защо ти е любимо.

- Всъщност пуристите предпочитат „Шато д’Икем“.

- Те пък какво разбират - махна с ръка той.

Телефонът му завибрира и той прочете съобщението.

Намигна ми.

- Да действаме! Момичетата са възбудени.

- Възбудени проститутки?

- Казах им, че ще им заведа филмова звезда.

- Не може да си го направил!

- Наложи се, бяха ангажирани.

- Да позная ли: не са ти повярвали, затова ме снима и им прати снимката.

- А какво да направя - оправда се той, - да пратя сним­ката на мацката с циците?

- И нея ли снима?

Отново направи номера с ухилването.

- При мен ли ще се качиш или ще ме последваш с тво­ята кола?

Замислих се за миг.

- По-добре да карам след теб. Вероятно ще се позаба­вим; ресторантът може да затвори, докато приключим с момичетата.

- Ей за т'ва ти говоря - зарадва се Куйн и отново стисна ръката ми.

Докараха колите ни. Куин обърна и аз подкарах след него. Бръкнах под седалката и напипах кутийката, която Кали беше оставила там, докато с Огъстъс бяхме в ресто­ранта. Сложих я на седалката до мен.

Бомбите за коли са най-различни - като хората, които убиват. Могат да бъдат лепнати за стартера, да са свър­зани към таймер, да са прикачени към предпазител и когато колата мине по неравност на пътя, да се взривят или да бъдат детонирани от разстояние. Зарядът може да е поставен под седалката на шофьора, под таблото, да е закачен с магнит към долната част на колата или под волана, както в този случай. Детонаторът на съседната седалка беше подходящ за разстояние от поне сто метра при добра видимост и петдесет в друг случай.

Куин беше най-добрият ми приятел и един от послед­ните хора, които бих искал да убия. Но той беше отвляк­ъл Алисън Силис и я беше държал в плен в склада си през последните три години. Бях уверен както в името си. Всъщност това не се брои. Просто го знаех със сигурност. Първоначално беше просто интуиция, но се потвърди, след като спецовете на Лу Кели започнаха да издирват Алисън. Когато установиха, че следите ѝ се губят по-мал­ко от месец след изпадането ми в кома, съпоставих изчез­ването ѝ с подробностите, които знаех за Куин. Преди да говоря с него в ресторанта, бях деветдесет и девет про­цента сигурен. Докато стигнем до колите, вече не изпит­вах никакво съмнение.