Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- А Джо Леели?

- Ще запазим и него.

- Ще съобщя на Дарвин - каза той. Тръгна да си ходи.

- Лу, почакай малко.

Той се обърна.

- Искам нещо от Дарвин - рекох. - Важно е.

Той вирна глава, сякаш искаше да каже „Нямам търпе­ние да разбера“.

- Новото ми лице е невероятно, нали? - споделих.

- Истинско произведение на изкуството - отговори той.

- Искам същото за Ади. Както и обгорялата кожа по тялото ѝ да се махне.

- Няма начин. Дарвин никога няма да го позволи.

- Кажи му, че ще платя всичко.

- Погледни ме, Донован. Искаш да направят същото, което направиха за теб? Това ще струва милиони.

- Ще платя всичко.

- Не знам...

- Сделката си я бива - продължих да го убеждавам.

Той го обмисли за миг.

- И ще предплатиш?

- Колкото и да струва.

- Ще го уредя.

- Ами Дарвин?

- По добре да разбере, след като вече сме започнали.

- Ухилих се на приятеля си. - Благодаря, Лу.

Настигнах го на 38-ма и Уолнът.

Огъстъс Куин - невероятен професионалист - на мига усети, че има опашка, натисна спирачките, прев­ключи на задна скорост и се опита да ме удари. Престроих се в другата лента и го подминах. После също прев­ключих на задна и се изравних с него. Продължихме да фучим назад по Уолнът още няколко пресечки един до друг, всеки втренчен в другия, докато той не се усети. Изрече безмълвно „Крийд“. Вдигнах палец. После се на­ложи и двамата да отбием в противоположни посоки, за да може един черен пикап гневно да мине между нас. На­правих знак на Куин да ме последва и продължихме да караме назад, докато не стигнахме до Ритънхаус Скуеър. Спряхме със свирене на гуми пред хотела и дадохме клю­човете на притесненото пиколо.

- Пробвал ли си цвърчащия им свински джолан? - по­питах и посочих към рекламата.

- Със запечено ябълково пюре? Тук не го предлагат така.

- Жалко. В такъв случай ще хапна пържола.

- Да ти приличам на келнер?

- Не особено - отвърнах. - Ще ми правиш ли компания с пържолата?

- И за петльов гребен бих ти правил компания.

“Смит и Воленски“ все още предлагаха най-добрите пържоли във Филаделфия. Както в Саут Бийч и Ню Йорк, и тук ресторантът имаше големи витрини, през които да гледаш хората. Пийнахме бърбън в основния бар и по­зяпахме жените. Оценявахме ги със седмици и осмици, докато не се появи една, която приличаше на Меган Фокс и си имаше всичко: високи скули, топла усмивка и неве­роятен тен на корема, оголен за радост на ценителите. Носеше дизайнерски джинси с кристали по задните джо­бове. Прашките ѝ се виждаха, като се наведе да си вдигне изпуснатата чантичка, което по мои сметки се случи поне два пъти. В един момент, докато зомбираният барман ме разсея, Куин успя да ѝ надникне в деколтето.

- Истински или не? - попита той.

- Пропуснах съществения момент - казах. - Но ти се срещаш с достатъчно стриптизьорки, че да ги разбираш тези неща.

- И твоето предположение е?

- Определено са истински. Несъмнено се взираш в божи дар.

- Съгласен съм. Колко ѝ даваш?

- Вижда ми се като единайсет.

- Няма единайсет.

- Я погледни пак.

Той го направи.

- Прав си. Трябва да променим скалата за оценяване.

Аз казах.

- Сигурно е бил божествен ден някъде преди около двайсет години, какво ще кажеш? Това момиче се задава по поточната линия, а Бог е в прекрасно настроение и ето го резултата.

- Значи го възприемаш като духовно изживяване.

- Някой хора успяват да съзрат Бог и в парченце чипс.

- Как ще я оцениш ако я сравняваш с Кали?

- Кали е дванайсет.

Куин беше готов отново да оспори високата ми оценка, но влязоха две азиатки с плитки джинси, от които задни­ците им се показваха до половината.

- Виж какъв задник - ахна Огъстъс.

- Кой от двата?

- И двата.

- Добре, но само колкото да съм сигурен, че мога да ги различа, ако някой извика полиция.

- Ти си съвестен гражданин, Донован.

Салонният управител доведе келнера ни и ние го последвахме до масата си. В ресторантите и баровете, разбира се, винаги настаняваха Куин на широко. Като минахме покрай един подпийнал мъж, той каза на при­ятеля си:

“Дай ми мобилния си телефон, мисля че току що видях Голямата стъпка.“ Вместо обаче да се изсмее, приятелят му само се отмести. Куин явно не забеляза. Хилеше се.

- На какво се смееш? - попитах.

- Тъкмо си спомних на коя кинозвезда ми приличаш.

- Спри! - настоях. - Не ми казвай.

- Добре. Но знаеш кого имам предвид.

- Чувствам се като идиот, като се показвам на публич­ни места с това лице.