Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Съжалявам да го чуя - изрекох напълно искрено.

При вида на Майрън Голдстийн се засрамих от себе си.

През последните седем седмици се отдавах на самосъжа­ление заради загубата на Катлийн и Ади, а този нещастен кучи син умираше сантиметър по сантиметър. Разбира се, че беше трудно да загубя хората, с които исках да ос­тарея - но Майрън Голдстийн изобщо нямаше да остарее. Имаше вероятност Катлийн и годеникът ѝ да се разделят някога и аз отново да се промъкна в живота ѝ. Или пък не. Поне ме очакваше бъдеще, за което да мечтая, нещо далеч по-значимо от това, което предстоеше на Майрън Голдстийн.

- Значи твърдите, че искате да ви убия, за да ви спася от мъките?

- Да.

- Защо не се самоубиете? Ще спестите петдесет хиляди.

- Имам застраховки на много по-висока стойност. Не биха ги изплатили при самоубийство.

- Ще трябва да ви откажа - заявих.

- Защо?

- Тези петдесет хиляди долара трябва да останат за жена ви и децата ви.

Той потупа плика по средата на таблото.

- Нямам други пари освен тези - каза. - Застраховка­та ще покрие повечето дългове и ще позволи на жена ми да задържи къщата и колата и да живее нормално. Може парите да не са достатъчно, че децата ми да учат в „Дартмът“, но има държавни училища, ако не могат да се класи­рат за стипендия. Най-малкото ще спестя на семейството си грижите за мен през последната година от живота ми. Не искам да затъват в дългове и да отлагат мечтите си, докато гледат как умирам от мъчителна болест.

- И кое му е толкова хубаво на ;,Дартмът“? - попитах. - Футболният им отбор хич не го бива.

- Не ме предизвиквайте - засмя се той, - да не реша аз да ви убия!

Нямаше как да не го харесам. Когато Кали простреля Роби, аз го довърших, за да го спася от мъките. И Майрън страдаше, но...

- Някак не ми се струва редно да ви убия - казах.

Майрън се засмя малко по-силно и веднага се закаш­ля, което причини отделянето на всякакви отвратителни секрети.

- Кое е толкова смешно? - попитах.

- Не се обиждайте, но вие печелите от убийства. Нали така?

- Хората, които убивам, нямат избор. Вие имате.

- И съм го направил. Не прави ли това убийството по-добро?

Помълчахме за миг, аз - за да обмисля нещата, а той - за да ми даде тази възможност.

- Поставете се на мое място - помоли той. - Как бихте постъпили?

Замислих се за сърцето си, чудех се дали има начин да изпълня поръчката, без да предизвикам рецидив.

- Убивали ли сте човек? - попитах.

- Не, за бога!

- Да сте изневерявал на жена си, да сте били децата си или нещо подобно?

- Не. - Той се усети накъде бия. - Доста крещях на де­цата си и се карах на кучето.

- Карали сте се на кучето си?

- Повече от веднъж.

- Ах, копеле такова! - възкликнах.

Той се усмихна.

Аз се усмихнах.

После му прерязах гърлото.

Беше около четири следобед, когато строителите нанесо­ха последния слой мазилка. Част от тях планираха да се отбият в близката таверна след това, но им казах, че този път ще трябва да се веселят без мен.

Времето беше меко и предстояха още няколко часа дневна светлина. Разходих се из земята около новопос­троената къща с площ 2300 квадратни метра, като съби­рах разни боклуци, докато и последният работник не си тръгна. Тогава се хванах на работа.

Къщата на Дънвеган 2010 се намираше на края на за­дънена улица в новия комплекс Рок Хил Гардънс. Някои от постройките бяха вече завършени, но все още никой не живееше там. Когато си търся таван, на който да жи­вея, предпочитам домовете от по-висока класа като тези в новите затворени комплекси. Заграждам стаичка на стратегическо място под покрива и го ползвам като тай­на квартира. Имах много такива тайни квартири в голе­мите градове из цялата страна, но тази беше първата ми в Атланта.

Дворът на тази къща беше почти четири декара стръ­мен горист терен, който ми даваше лесен достъп до задната част на къщата и прикритие от погледите на бъде­щите съседи. Щеше да е готово за живеене след един месец, но вероятно нямаше да се продаде така бързо като останалите, защото не разполагаше с гледка към голф иг­рището на кънтриклуб „Рок Хил“.

Наложи се да дойда в Атланта, защото бяха иденти­фицирани водачите на местната терористична клетка и трябваше да бъдат убити. Преди да се срещна с тях, ин­форматорът ни научи, че старият ми враг Абдулази Фатхи пристига в града след две седмици, за да даде последни нареждания на хората си и да им организира подходящо изпращане. С идеята, че ако убия Фатхи заедно с оста­налите, ще нанесем сериозен удар на Ал Кайда, Дарвин реши да забави мисията ми до пристигането на Фатхи. След като разполагах с две седмици до убийството (пар­дон, до чистката), реших, че може да си подготвя тайна квартира, затова огледах квартала и намерих подходя­щото място в последния етап от строителните работи. Обадих се на предприемача, като взех номера от информационната табела пред къщата и бях нает в екипа му.