Джон Локк - Смъртоносни xopa

Припомних си нещо, което Кимбърли каза преди ме­сец, когато ми разправяше за годежа на майка си. Според нея майка ѝ не била влюбена в Чапман.

- Защо ще се омъжва за човек, когото не обича? - по­питах я.

- Струва ми се, че мама предпочита да е нещастна, от­колкото самотна.

Сградата на щатския капитолий в Чарлстън, Западна Вирджиния е от жълтеникав варовик, добиван в Индиана. Куполът ѝ се издига на височина осемдесет и седем ме­тра и има 23,5-каратово златно покритие. Стоях точно под него в ротондата на капитолия, загледан в статуята на се­натор Робърт Бърд, когато чух токчетата ѝ да потракват по мраморния под.

Алисън Дейвид.

- Наричайте ме Али - каза тя и протегна ръка.

Поех я и се представих.

- Какво мислите за нашия капитолий?

Али Дейвид беше облечена в тъмносин жакет с три-четвърти ръкави и подхождаща му тясна права пола. Сатенената ѝ блуза беше с кръгло деколте, загатващо обещание за прекрасно оформени гърди. Изискваше из­вестно усилие да не проточа лиги, докато се възхищавах на добре подбрания ѝ тоалет.

- Внушителен е. Но ме смущава статуята.

- Защо?

- Наясно съм, че в Западна Вирджиния и игла не мо­жеш да хвърлиш, без да попаднеш на сграда, кръстена на някого - обясних. - Но си мислех, че трябва да си мъртъв поне от петдесет години, за да ти издигнат статуя.

Тя се усмихна и ми намигна.

- Ние в Западна Вирджиния си имаме договорка със сенатор Бърд. Той ни праща мръвката, а ние му позволя­ваме да кръщава прасетата.

Алисън Дейвид беше от типа жени с кариера, които, без да казват или вършат нещо извън обичайното, съз­даваха впечатление на създания с ярко изявена сексуал­ност. Запитах се дали у нея е естествен феномен, или го е култивирала целенасочено.

- Така ли ми се струва - попитах, - или наистина ръка­та на славния ви сенатор сочи право към моя джоб?

Тя ми отправи лека насилена усмивка, но си личеше, че губя интереса ѝ. Дребнотемието не ми е силна страна.

- И тъй - рекох, - къде ще ме заведете да обядваме?

- Някъде наблизо - отвърна тя.

Изчаках да продължи, но тя реши да не го прави. Не­способен да измисля нещо духовито, което да кажа, се примирих с неутрален отговор:

- Звучи чудесно.

Което я накара да повдигне вежда и да ме изгледа ня­как особено.

Повървяхме заедно една пресечка и влязохме в “Гьоза“, малък японски ресторант, който се оказа по-изискан, от­колкото предполагаше безличният му екстериор. Вътре по яркочервените стени висяха стилни японски лито­графии. Осветлението беше приглушено, но достатъчно ярко, за да може да се прочете менюто. В центъра на рес­торанта облечен в бронзов ламинат суши-бар отделяше готвачите от посетителите, а остъклените хладилни витрини над него излагаха на показ спретнато подредени морски дарове. Имаше две свободни двойни маси с бели ленени покривки. Али избра едната и седнахме.

- “Гьоза“? - изрекох въпросително.

Али сведе очи и ми се усмихна по начин, който ме на­кара да се зачудя дали “гьоза“ не е някоя мръсна дума.

- Гьоза - обясни тя - е популярен вид пирожка в япон­ската кухня. Яде се с ръка като кнедлите, но е с различен пълнеж. Повечето хора поръчват онези с месо или мор­ски дарове, но аз предпочитам вегетарианските.

Появи се сервитьорка и Али действително поръча ве­гетарианска гьоза. Попитах дали паешките рулца са ав­тентични.

Сервитьорката изглеждаше объркана и отвърна:

- Наши рулца тук люти. Много, много люти! Да, истин­ски паешки рулца.

- С паяк? - уточних аз.

- Да, да - закима тя. - Паяк. Много люто.

Престорих се на шокиран.

- Ама да не твърдите, че вътре има истински паяк?

Али Дейвид обходи с очи помещението. После отправи към сервитьорката кисела усмивка и двете си размениха погледи по женски, сякаш коментарът ми затвърждаваше извода, който вече си бяха направили за мен. Али пред­ложи:

- Може би е по-добре да превеждам.

- Да, моля ви - казах аз.

- Паешкото рулце е съставено от специални раци с мека черупка - обясни тя.

- Съставено?

- Точно така.

Като че долових бегло раздразнение в гласа ѝ.

Али не беше приключила с мен.

- Паешки рулца е просто името на ястието - натърти тя, - нищо повече.

После, сякаш не можеше да се въздържи, добави:

- Как изобщо ви хрумна нещо подобно?

Свих рамене.

- Змиорката е змиорка, нали така? И тонът си е тон, не е ли вярно?

Али Дейвид погледна часовника си.

- Не искам да прозвучи грубо, но имам ангажимент в един часа, а вече е дванайсет и петнайсет. Искахте да го­ворим за Кен Чапман, нали? - каза тя.