Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Мъртва е — каза Том печално.

Валънтайн застана до него при парапета и надзърна през него. Сенките на носещия се дим се движеха по лицето му като паяжини. В очите му имаше странен блясък, а лицето му бе изопнато, бледо, и уплашено. — Видя ли я, Том? Тя имаше ли белег?

— Да — отвърна Том, питайки се откъде Валънтайн би могъл да го знае. — Беше ужасен! Едното й око липсваше, а носът й… — После той си спомни онова ужасно нещо, което момичето му бе казало. — И тя каза… — Не бе сигурен дали трябва да каже на господин Валънтайн споделеното от момичето — това бе лъжа, безумие. — Каза, че се казва Хестър Шоу.

— Велики Куърк! — просъска Валънтайн и Том отстъпи назад. Щеше му се изобщо да не го бе споменавал. Но когато отново вдигна поглед, Валънтайн се усмихваше любезно, а в очите му се четеше мъка. — Не се тревожи, Том — каза той, — съжалявам…

Том усети върху рамото си допира на една голяма, нежна ръка и после — не беше сигурен как точно се случи това — едно извъртане, тласък и той се катурна през парапета и падна, точно както бе паднала Хестър Шоу, яростно сграбчил метала, за да се задържи в гладкия ръб на канализационната тръба. Той ме блъсна! — помисли си Том и изпитваше повече учудване, отколкото страх, докато черната паст на мрака го погълна.

Тишина. Тишина. Не можеше да я разбере. Дори когато Лондон беше в покой, в спалното помещение обикновено се чуваше някакъв шум — бръмченето на вентилаторите, жуженето и тропотът на асансьорните шахти, хъркането на останалите чираци по съседните легла. А сега — мълчание. Главата го болеше. Всъщност, всичко го болеше. И леглото му бе странно, а когато помръдна ръце, усети нещо студено и лепкаво да се процежда между пръстите му подобно на…

ТИНЯ! Той се изправи, задъхвайки се. Изобщо не се намираше в спалнята на чираците от трета степен. Лежеше върху огромна купчина тиня, на ръба на дълбок окоп и в лекия перленосив светлик на зората видя момичето с обезобразеното лице да седи наблизо. Ужасният сън, че се спуска по тази обгоряла тръба беше истина: беше изпаднал от Лондон и бе сам с Хестър Шоу на голата земя!

Той изпъшка ужасено, а момичето хвърли един бърз поглед наоколо, погледна го, а после се извърна.

— Значи си жив — каза тя. — Мислех, че си умрял. — Звучеше така, сякаш евентуалният изход не я интересуваше особено.

Том се изправи с мъка на четирите си крайника, така че само коленете, пръстите на краката му и дланите се допираха в тинята. Ръцете му бяха голи и когато погледна надолу, видя, че и покритото му със синини тяло бе голо до кръста. Туниката му лежеше на земята недалече от него самия, но изобщо не можа да открие ризата си, докато не пропълзя по-близо до обезобразеното момиче и осъзна, че тя я разкъсва на ивици, за да превърже ранения си крак.

— Хей! — каза той. — Това е една от най-хубавите ми ризи!

— Е, и? — отвърна тя, без да го поглежда. — Това пък е един от най-хубавите ми крака.

Той облече туниката си. Беше окъсана и изцапана от падането по канализационната тръба, цялата покрита с дупки, които пропускаха хладния въздух на Отвъдната Страна. Той се сгуши, потрепервайки. Валънтайн ме блъсна! Той ме блъсна и аз паднах в шахтата на Отвъдната Страна! Блъсна ме… Не, не е възможно да го е направил. Сигурно е станала грешка. Аз съм се подхлъзнал, а той е опитал да ме сграбчи, сигурно така е станало.

Хестър Шоу привърши с превръзката и се изправи, проплаквайки от болка, когато обу мръсния си, втвърден от кръвта брич върху раната. После хвърли онова, което бе останало от ризата на Том обратно към него — една безполезна дрипа.

— Трябваше да ме оставиш да го убия — каза тя и се извърна, поемайки с някакво ожесточено куцукане към дългата крива на тинята.

Том гледаше как се отдалечава, прекалено шокиран и смаян, за да помръдне. Едва когато момичето се скри зад върха на склона осъзна, че не иска да остава тук сам; би предпочел каквато и да е компания, дори и нейната, пред тишината.

Той захвърли скъсаната риза и се затича след нея, като газеше из гъстата, лепкава тиня, удряйки пръстите на краката си в парчета скала и изтръгнати корени. Дълбокият окоп с отвесни стени зееше отляво и когато стигна до хребета на възвишението, разбра, че това е просто един от стотиците такива окопи. Огромните следи на Лондон се простираха право напред в далечината. Далече, далече пред себе си той видя своя град, тъмнеещ на фона на озареното от слънце източно небе, обгърнат от пушека на собствените си двигатели. Почувства студен пристъп на носталгия. Всичките му някогашни познати се намираха на борда на тази смаляваща се планина, всички, с изключение на Хестър, която стъпваше тежко и гневно пред него, влачейки ранения си крак зад себе си.