Филип Рийв - Смъртоносни машини

Чуха се стъпки, някой почука на вратата и Пюзи нахълта в стаята.

— Кметът е на път за насам, Шефе.

— Вече? — изстена Валънтайн.

— Боя се, че да. Генч току-що го е видял да пресича парка с колата си. Каза, че не изглеждал доволен.

И Валънтайн не изглеждаше доволен. Той грабна дрехите си от облегалката на стола, където ги бе захвърлил и се зае да се приведе в приличен вид. Катрин се приближи, за да му помогне, но той я отпрати с един жест, затова тя го целуна бързо по бузата и забързано излезе с подскачащото зад нея Куче. През големите овални прозорци на гостната видя един бял служебен автомобил да влиза през портата на Клио Хаус. Един отряд от войници тичаха пред него, облечени в ярката червена униформа на бийфитърите 1, личната охрана на кмета на Лондон. Те заеха позиции из градината подобно на грозни декоративни орнаменти в моравата, докато Генч и един от останалите слуги забързаха напред, за да отворят големия пластмасов капак. Кметът на Лондон слезе от колата и закрачи към къщата.

Магнъс Кроум управляваше Лондон от близо двадесет години, но все пак не изглеждаше като градоначалник. Кметовете на Лондон в учебниците по история на Катрин бяха закръглени, весели, червендалести мъже, а Кроум беше слаб като сврака и два пъти по-тъжен. Той никога не носеше алените одежди, представляващи гордостта и радостта на останалите кметове, а се обличаше в дългата си бяла каучукова роба и носеше червеното колело на Гилдията на инженерите на челото си. Предишните кметове на Лондон бяха принуждавани да махнат белезите за принадлежност към Гилдията, за да покажат, че служат на целия град, но нещата се бяха променили, когато Кроум дойде на власт — и макар някои хора да казваха, че е несправедливо един човек да бъде началник на Инженерите и кмет на Лондон, все пак те признаваха, че Кроум се справяше добре с управлението на града.

Катрин не го харесваше. Никога не го бе харесвала, въпреки че той се отнасяше толкова добре с баща й, а тази сутрин нямаше настроение да се среща с него. Щом чу арката на входната врата да се отваря, тя бързо се върна в коридора и тръгна нагоре по него, нежно подвиквайки на Кучето да я последва. Веднага щом стигна до първия завой, тя спря, скрита в една плитка ниша, поставила върховете на пръстите си върху главата на Куче, за да го укроти. Подозираше, че някаква ужасна беда е сполетяла баща й и нямаше да му позволи да крие истината от нея, сякаш все още бе малко момиченце.

След няколко секунди тя видя Генч да отива до вратата на атриума, стиснал шапката в ръцете си.

— Оттук, Ваше почитаемо височество — смотолеви той с поклон. — Стъпвайте внимателно, Ваша чест.

Кроум вървеше плътно зад него. Той спря за миг, главата му се клатеше наляво-надясно по някакъв странен влечугоподобен начин, и Катрин усети как погледът му пробяга през коридора като вятър от Ледената Пустош. Тя се сви по-силно в нишата и се молеше на Куърк и Клио да не я види. За миг тя чу дишането му и едва доловимите скърцания и писукания на каучуковото му палто. После Генч го поведе към атриума и опасността отмина.

Стиснала здраво каишката на Кучето с една ръка, тя се промъкна обратно към вратата и се заслуша. Чуваше гласа на баща си и си го представяше как стои до декоративния фонтан, докато хората му настаняваха Кроум да седне. Той започна да прави някакви благовъзпитани забележки за времето, но студеният слаб глас на кмета го прекъсна:

— Четох доклада за снощното ти приключение, Валънтайн. Ти ме увери, че сте се справили с цялото семейство.

Катрин се отдръпна от вратата, сякаш се бе изгорила. Как се осмеляваше това старче да говори така на баща й! Не искаше да слуша повече, но любопитството надделя и тя отново долепи ухо до дървото.

— … призрак от моето минало — казваше баща й. — Нямам обяснение как е могла да избяга. И единствено Куърк знае къде се е научила да бъде толкова подвижна и хитра. Но тя вече е мъртва. Както и момчето, което я залови, горкият Натсуърти…

— Сигурен ли си в това?

— Те паднаха от града, Кроум.

— Това не значи нищо. Ние се движим над мека пръст; възможно е да са оцелели. Трябвало е да изпратиш хора долу да проверят. Не забравяй, че ние не знаехме доколко е запознато момичето с работата на майка си. Ако случайно каже на някой друг град, че разполагаме с МЕДУЗА, преди да сме готови да я използваме…

— Знам, знам — каза раздразнено Валънтайн и Катрин чу как изскърца един стол, когато той се отпусна в него. — Ще взема асансьора до тринайсетия етаж и ще видя дали ще мога да открия телата им…