Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Преди седем години — прошепна Том. — Тогава господин Валънтайн бе назначен за шеф на Гилдията. Казаха, че намерил нещо в Отвъдната Страна и Кроум бил толкова доволен, че го повишил, направо през главата на Помрой и на всички останали. Но така и не чух какво е открил. А и до този момент не съм чувал за МЕДУЗА.

Хестър не каза нищо. След няколко минути тя захърка.

Том остана буден още дълго време, превъртайки историята из главата си. Мислеше за бляновете, които му помагаха да преживява дългите отегчителни дни в Музея. Беше си мечтал да бъде въвлечен с някое красиво момиче в Отвъдната Страна, по следите на някой убиец, но никога не бе допускал, че ще е толкова влажно и студено, или че краката ще го болят толкова много, или че убиецът ще бъде най-големият герой на Лондон. А що се отнася до красивото момиче…

Той погледна истинската развалина, която представляваше лицето на Хестър Шоу на фона на слабата лунна светлина, намръщена дори докато спеше. Сега я разбираше по-добре. Тя мразеше Валънтайн, но мразеше себе си още повече, за това че бе толкова грозна, и за това, че е още жива, а родителите й — мъртви. Спомни си как се чувстваше, когато стана Голямото Накланяне и се прибра вкъщи, за да открие, че къщата му е сравнена със земята, а мама и татко ги нямаше. Беше си помислил, че по някакъв начин той е виновен за всичко това. Чувстваше се изпълнен с вина, защото не е бил там да умре заедно с тях.

„Трябва да й помогна — помисли си Том. — Няма да й позволя да убие господин Валънтайн, но ще намеря начин истината да излезе на бял свят. Ако това е истината. Може би утре Лондон ще забави ход и кракът на Хестър ще се подобри. До залез-слънце ще сме се върнали в града и все някой ще ни изслуша…“

Но на следващата сутрин те се събудиха и установиха, че градът е отишъл още по-нататък, а кракът на Хестър се бе влошил. Сега тя стенеше от болка на почти всяка крачка; лицето й имаше цвят на мръсен сняг, а през превръзките се просмукваше прясна кръв, която се стичаше в ботушите й. Том се прокле, че е изхвърлил онези парцали и затова че накара Хестър да остави раницата си и аптечката…

В средата на сутринта, през леещите се потоци от дъжд те видяха нещо пред себе си. Един куп с шлака и сгурия бе разпилян из следите от коловози, където Лондон го бе изхвърлил предишния ден. Захвърлен недалече от мястото имаше малък град и когато се приближиха, Хестър и Том видяха, че някакви хора се суетят напред-назад из купчината с отпадъци, пресявайки късчета разтопен метал и части от неизгоряло гориво.

Гледката ги обнадежди и те забързаха напред. До ранния следобед се движеха под сянката на огромните колела на градчето и Том с изумление зяпаше единствения му етаж. Той бе по-малък от много от къщите в Лондон и по всичко личеше, че е построен от дърво от някой, чиято представа за добра дърводелска работа бе да забие няколко пирона и да се надява на най-доброто. Зад корпуса на подобния на барака град се извисяваха огромните извити комини на един експериментален ред двигатели.

— Добре дошли! — провикна се един висок мъж с бяла брада, проправяйки си път през купчината сгурия, а мръсните му кафяви дрехи се вееха зад него. — Добре дошли в Спийдуел. Аз съм Орм Рийланд, кметът. Говорите ли английски?

Хестър се отдръпна подозрително, но Том смяташе, че старецът изглежда достатъчно добронамерен. Той пристъпи напред и каза:

— Моля Ви, сър, имаме нужда от малко храна и доктор, който да прегледа крака на моята приятелка…

— Не съм ти приятелка — просъска Хестър Шоу. — И на крака ми му няма нищо. — Но тя беше бледа и трепереше, а лицето й лъщеше от пот.

— В Спийдуел и без друго няма лекар — засмя се Рийланд. — Нито един. А що се отнася до храната… Ами времената са тежки. Имате ли нещо, което да продадете?

Том потупа джобовете на туниката си. Имаше малко пари, но не виждаше каква полза биха имали лондонските пари за Орм Рийланд. После напипа нещо твърдо. Беше дискът, който бе намерил в Подземието. Той го извади и го загледа тъжно, преди да го подаде на стареца. Бе решил да го подари на Катрин Валънтайн някой ден, но сега храната беше по-важна.

— Красив е! Много е красив! — призна Орм Рийланд, накланяйки диска, възхищавайки се на вълнистите дъги. — Няма да има голяма полза от него, но стига за няколко нощи подслон и нещо за ядене. Храната не е много добра, имайте го предвид, но е по-добре от нищо…

Беше прав: наистина не беше добра, но Том и Хестър ядяха лакомо, след което протегнаха купите си за допълнително.