Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Направена е предимно от водорасли — обясни Орм Рийланд, докато жена му сипваше втори порции от синкавата гадост. — Отглеждаме ги в бъчви под главното машинно отделение. Отвратителна работа, но поддържа тялото и духа, когато реколтата е слаба, а между нас казано, реколтата никога не е била по-слаба. Затова толкова се зарадвахме, когато се натъкнахме на тази купчина боклук, с която свързваме двата края.

Том кимна, отпускайки се назад в стола си и оглеждайки квартирата на Рийланд. Тя представляваше мъничка стая с форма на сирене и никак не приличаше на онова, което би очаквал от една кметска резиденция — но и Орм Рийланд не беше точно типа човек, който би си представял за кмет. Опърпаният старец изглежда управляваше един град, съставен основно от неговото семейство; синове и дъщери, внуци, племенници, племеннички и съпрузите и съпругите, които бяха срещнали из преминаващите градове.

Но Рийланд не беше щастлив човек.

— Не е особено забавно да управляваш транспортен град — не спираше да повтаря той. — Не, никак не е забавно, вече не. Навремето малко градче като Спийдуел можеше да движи делата си съвсем безопасно, бидейки прекалено малък, за да бъде погълнат от някой друг град. Но не и сега. Не и когато плячката е толкова оскъдна. Всеки срещнат иска да ни погълне. Даже онзи ден бягахме от един град. Беше един от онези френскоговорещи подвижни градове. Питам ви, каква полза би имало едно такова чудовище от нас? Ние просто ще притъпим апетита му. Но те ни преследваха така или иначе.

— Градът ви сигурно е много бърз — каза Том.

— О, да — съгласи се Рийланд с усмивка, а съпругата му вметна:

— Сто мили в час, максимална скорост. Това е заслуга на Рийланд. Той прави чудеса с тези негови двигатели.

— Дали бихте ни помогнали? — попита Том, навеждайки се напред в стола си. — Трябва да стигнем до Лондон по най-бързия начин. Сигурен съм, че можете да го настигнете, а по пътя може да има още купчини с отпадъци…

— Бог да ви благослови, младежо — отвърна Рийланд, поклащайки глава. — Онова, което Лондон изхвърля, не си струва пътуването толкова далече, не и в наши дни. Всичко се рециклира сега, когато плячката е толкова оскъдна. Ето, аз си спомням дните, когато градските сметища осейваха Ловния Район като планини. О, тогава имаше добър урожай! Но вече не. Освен това — добави той и потръпна, — не бих отвел града си прекалено близо до Лондон или който и да е друг град. В наше време не можеш да им имаш доверие. Ще се обърнат и ще ни лапнат като едното нищо. Мляс! Не, не.

Том кимна, стараейки се да не показва разочарованието си. Той хвърли един поглед към Хестър, но главата й бе наведена надолу и тя изглеждаше заспала или в несвяст. Той се надяваше това да е само реакция от дългото ходене и пълния й стомах, но когато се изправи да провери дали всичко е наред, Рийланд каза:

— Виж какво ще ти кажа, младежо; ще те закараме до купчината!

— До кое?

— До Търговското обединение! Това е струпване на малки градчета, на няколко дни път югоизточно от тук. И без това щяхме да ходим там.

— При Обединението ще има много градове — съгласи се госпожа Рийланд. — И дори никой от тях да не е готов да заведе теб и твоята приятелка до Лондон, скоро ще намерите въздушен търговски кораб, който ще го направи. При едно Търговско обединение трябва да има търговски кораби.

— Аз… — каза Том и млъкна. Не се чувстваше много добре. Стаята сякаш се клатеше, после започна да се люлее като картината на лош видеоекран. Той погледна Хестър и видя, че се е хързулнала от стола си на земята. Боговете-закрилници на Дома на семейство Рийланд му се хилеха от храма на стената и един от тях сякаш казваше с гласа на Орм Рийланд: — Трябва да има въздушни кораби, Том, в едно Търговско обединение винаги има въздушни кораби…

— Искаш ли още водорасли, мили? — попита госпожа Рийланд, когато той се свлече на колене. Той я чу да казва от много, много далече: — Отне ужасно много време, за да подействат, нали, Орми? — а Рийланд отвърна: — Следващия път трябва да сложим повече, миличка. — После люлеещите се шарки на килима се издигнаха и се обвиха около него в сън, който беше мек като памук и пълен с видения на Катрин.

Над Първия етаж, над оживените магазини на Мейфеър и Пикадили, над Куърк Съркъс, където статуята на спасителя на Лондон се извисяваше гордо върху своята стоманена колона с канелюри, бе надвиснал Най-горният етаж като желязна корона, подпирана от огромни стълбове. Това бе най-малкият, най-високият и най-важният от седемте етажа и макар там да се помещаваха само три сгради, това бяха трите най-големи сгради в Лондон. Назад се издигаха кулите на Гилдхол, където се помещаваха офисите на по-големите и не толкова големите Гилдии, и където те се събираха на съвещания веднъж месечно. Срещу него бе сградата, където се вземаха истинските решения: черната стъклена ръка на Инженериума. Между тях се намираше „Свети Павел“, древният християнски храм, който Куърк бе построил отново на това място, когато превърна Лондон в Транспортен град. Сега той представляваше печална гледка, обвит в скелета и подкрепян от подпори, тъй като никога не е бил предназначен да се движи, а пътуванията на Лондон бяха разклатили жестоко старата каменна зидария. Но скоро той отново щеше да бъде отворен за посетители: Гилдията на инженерите бе обещала да го реставрира и ако човек се заслушаше внимателно, щеше да чуе шума от бормашини и чукове, с които нейните хора работеха вътре.